Градът на златната сянка

— Аха — отговори баща й. — И това е една от най-големите въпросителни, нали? Защо сега? Защо не преди петнайсет години, когато за последен път го преместихме? Просто не схващам, Рон. Да не би да си се противопоставил на някое от смахнатите му изисквания? Нещо да си го вбесил?

Кристабел не разбираше всички думи, но беше почти сигурна, че говорят за случилото се в дома на господин Селърс — нямаше какво друго да е. Сутринта, преди да отиде на училище, беше чула баща си да говори по телефона за експлозията и пожара.

— … трябва обаче да му се признае на този копелдак!

— Капитан Паркинс се разсмя, но това беше гневен смях.

— Не знам как е успял да го спретне всичко това, ама за малко да ни метне.

Кристабел стисна принц Пикапик. Куклата изписка предупредително.

— Ако колата беше горяла малко по-дълго — продължаваше капитан Паркинс, — нямаше да можем да различим оставеното на седалката от истинския кремиран Селърс. Пепел, мазнина, органични отпадъци — сигурно ги е мерил с чаена лъжичка, за да спази пропорциите. Хитрото му копеленце!

— Щяхме да намерим дупките в оградите — рече таткото на Кристабел.

— Да, но по-скоро късно, отколкото рано. Можеше и да ни поведе с преднина от двайсет и четири часа.

Кристабел чу как баща й се изправи. За миг се уплаши, но после го чу да се разхожда напред-назад, сякаш говореше по телефона.

— Може би. Но мамка му, Рон, това все още не обяснява как се е измъкнал от базата за времето, с което е разполагал. Бил е в инвалидна количка, за Бога!

— Военната полиция проверява всичко. Може пък просто някой да го е съжалил и да го е закарал донякъде. Или пък може просто да се е пуснал надолу по хълма и да се крие в онзи скватерски град. Никой, който знае поне нещичко, няма да си мълчи, след като свършим с претърсването. Все нещо ще изскочи.

— Освен, ако не е имал съучастник — някой, който да му е помогнал изобщо да изчезне от района.

— И къде ще го намери тоя? В базата? За това можеш да отидеш на военен съд, Майк. А пък той не познава никого извън базата. Ние следим всичките му контакти, на кого се обажда — той дори няма достъп до мрежата! Всичко останало е безобидно. Наблюдавахме го съвсем, да съвсем отблизо. Играеше шах по пощата с някакъв си пенсиониран тип в Австралия — да, много внимателно го проверихме — няколко поръчки за каталози и абонаменти за списания, такива работи.

— Е, аз пък още не мога да повярвам, че е спретнал този номер без външна помощ. Някой трябва да му е помогнал. И когато открия кой е… е, ще ми се прииска никога да не се е раждал.

Нещо тупна на земята. Кристабел извърна глава. Принц Пикапик беше пропълзял под масата и сега видрата кукла клатеше ли, клатеше единия крак на масата. Вазата щеше да падне всеки момент, татко й нямаше как да не чуе и щеше наистина много да се ядоса. Докато пълзеше след избягалата видра, ококорила очи, а сърцето й тупкаше като лудо, майка й се появи иззад ъгъла и за малко не я настъпи. Кристабел изпищя.

— Майк, иска ми се да отделиш малко време да поговориш с дъщеря си! — извика майка й през затворената врата. — Кажи й, че всичко е наред. Горкичката, тя е кълбо от нерви.

Кристабел си изяде супата в леглото.

Посред нощ Кристабел се събуди уплашена. Господин Селърс й беше казал да сложи Приказните си очила след училище, но тя не го направи! Беше забравила, защото се прибра рано.

Плъзна се на пода възможно най-тихо и се промъкна под леглото, където ги беше скрила. Беше взела стария чифт със себе си и ги беше пуснала в шахтата за боклук през междучасието точно както й беше казал господин Селърс.

Под леглото беше като да си попаднал в Пещерата на ветровете в Земята на видрите. Известно време се чудеше дали наистина има такова място, но тъй като вече нямаше видри извън зоологическите градини — татко й го беше казал, — сигурно вече нямаше и Пещера на ветровете.

Очилата нито примигваха, нито нищо. Още не се бяха включили, но точно когато си мислеше, че може и да са се счупили, някой прошепна много тихо в ухото й:

— Кристабел?

Тя подскочи и си удари главата в леглото. После събра смелост, свали очилата и огледа стаята, макар да беше сигурна, че няма никого. Пак си сложи очилата.

— Кристабел — отново се обади гласът, — ти ли си? Беше господин Селърс, изведнъж се досети тя — говореше й през очилата.

— Да, аз съм — прошепна тя.

Изведнъж го видя, седнал в количката. Светлината огряваше само половината от изпотеното му лице и той изглеждаше дори още по-страшен, но тя се зарадва, като видя, че му няма нищо и не е умрял.

— Съжалявам, че не си ги сложих по-рано… — започна тя.

— Тихо. Не се бой. Всичко е наред. Отсега нататък, когато искаш да говориш с мене, трябва да си слагаш очилата и да кажеш думата… о, чакай да видя… — Той се намръщи. — Защо ти не избереш думата, мъничка Кристабел? Която си искаш дума, но да не е някоя, дето се употребява много често.

Тя се замисли.

— Как се казваше онзи дребосък от приказката? — прошепна тя. — Онова име, за което момичето трябваше да се сети?

На лицето на господин Селърс бавно се изписа усмивка.