Графиня Дьо Калиостро

— Човекът Боманян се обяснява с една дума — честолюбец. В началото той постави религиозното си призвание, което е реално, в услуга на своята амбиция, а тя е огромна. Двете неща го заведоха в ордена на йезуитите, в който заема важен пост. Откриването на спомените го опиянява. Пред него са се открили широки хоризонти. Той успява да убеди някои по-вишестоящи от него, запалва ги за завладяването на богатството и сполучва да постави в действие за полза на своето общество цялото влияние, с което разполагат йезуитите.

Скоро той групира около себе си дванадесетина провинциални благородници, повече или по-малко честни, повече или по-малко задлъжнели, на които разкрива само част от аферата, и ги организира в една истинска асоциация от конспиратори, готови на всичко. На всеки е определено поле за действие, на всеки — отделна сфера на изследване. Боманян ги държи в ръцете си чрез парите, с които е разточителен. Поне това не може да му се отрече.

След две години на щателни разследвания те достигнаха до незначителни резултати. Узнаха, че обезглавеният свещеник се е наричал брат Никола, ковчежник на абатството във Фекамп. След това, чрез разкриването на секретни архиви и стари манускрипти на Църквата, се откриват интересни кореспонденции от едно време, разменяни между всички френски манастири. Групата успя да установи, че от доста отдавна е имало циркулация на пари. Тези пари са били нещо като десятък, плащан доброволно от всички религиозни институти и прибиран само от манастирите в Ко. Изглежда, че е било учредено общо съкровище, един неизчерпаем резерв, който да послужи в съдбоносни за Църквата моменти или за предприемане на кръстоносен поход. Съвет от ковчежници от седем члена управлявал тези богатства, но само един от тях е знаел местонахождението им.

Революцията разрушава манастирите, но съкровищата продължават да съществуват. Брат Никола е бил техният последен пазач.

След последните думи на Жозефин Балзамо настана тишина. Любопитството на Раул бе удовлетворено и той изпитваше голямо вълнение.

Прошепна с едва сдържан ентусиазъм:

— Колко е хубаво всичко това! Какво великолепно приключение! Винаги съм бил уверен, че миналото е завещало на настоящето своите приказни съкровища, откриването на които приема формата на един неразрешим проблем. Но другояче не би могло да бъде. Нашите прадеди не са разполагали със секретни каси или с подземните сейфове на френската банка. Те са били принудени да се задоволяват с естествени скривалища, където са натрупвали злато и бижута и тайната на които са предавали чрез някоя формула. Нещо като шифър на ключалка, както е днес. Когато е ставал някакъв катаклизъм, секретът се е загубвал, както и мъчително събираното съкровище.

Възбудата му секна. Той стана и радостно заяви:

— Това ще го бъде, чуваш ли, Жозефин Балзамо! Чутото е едно от най-фантастичните неща. Ако брат Никола е казал истината и всичко се е случило според разказаното, ако десетте хиляди скъпоценни камъни са били спуснати в странната спестовна касичка, това е около един милиард франка

19

, които са събирани през Средните векове

20

с милиони и милиони усилия на монасите. Това е гигантски дар на целия християнски свят през великите епохи на фанатизъм. И всичко това в един гранитен камък посред нормандска овощна градина! Не е ли възхитително?

Раул се разходи из стаята.

— Нищо не каза за твоята роля в приключението. Какво си допринесла? Имаш ли някакво специално указание от Калиостро?

— Само няколко думи — каза тя. — Върху списъка, който притежавам, на четирите тайни, разкрити от него, той е написал срещу тази, за която говорим, и тази за „Сполуката на кралете на Франция“ следната забележка: „Между Руан, Хавър и Диеп /Признанията на Мария-Антоанета/.“

— Да, да — глухо поде Раул, — границите на Ко… лиманът на старата река, на брега на която са процъфтявали кралете на Франция и монасите… Точно там, където са скрити икономиите на десет века религия… Съкровището е там и аз, естествено, ще го намеря.

После се обърна към Жозин:

— Ти също си търсила, нали?

— Да, но без точни сведения…

— И една друга жена, която е приличала на теб, също го е търсила — каза той, гледайки я изпитателно, — тази, която е убила двамата приятели на Боманян.

— Да — отговори тя, — маркиза Дьо Белмонт, която е, предполагам, потомка на Калиостро.

— И ти не си открила нищо?

— Нищо. Поне до деня, в който срещнах Боманян.

— Който искаше да отмъсти за смъртта на своите приятели?

— Да — каза тя.

— Боманян с лекота ли ти довери това, което сега знаеш?

— Да.

— Самият той?

— Самият той.

— Това ще рече, че ти си отгатнала, че той преследва същата цел като теб и си използвала любовта, която си му вдъхнала, за да го доведеш до признания.

— Да — откровено каза тя.

— Играла си голяма игра.