Графиня Дьо Калиостро

Очевидно лиричното излияние на Раул беше доста оправдано, но той не можа да го довърши. Раул не се доверяваше на Леонар и не го изпускаше от погледа си, но беше забравил Жозефин Балзамо. Внезапно тя му нанесе по главата силен удар с бокса си.

Това беше последното нещо, което очакваше, макар че за Калиостро бяха обичайни лукавите атаки. Зашеметен от удара, той се преви надве на стола, падна на колене и после се просна на земята.

Той заекваше с несвързан глас:

— Това е голата истина…по дяволите!…Няма повече „табу“…

И с присмех на гамен, което без съмнение дължеше на своя баща Теофаст Люпен, той каза още:

— Негодница!… Демон!… Не почита даже гения!… Ах! Дивачка, ти имаш сърце от камък?…Толкова по-зле за теб, Жозефин, ние искахме да разделим съкровището. Сега пялото ще го запазя за себе си.

И той загуби съзнание.

ГЛАВА XIII

СЪКРОВИЩЕТО НА МОНАСИТЕ

Зашеметяването не беше много тежко, а подобно на това, което изпитва боксьор, улучен от някое точно кроше. Когато Раул се съвзе от него, без ни най-малка изненада от своя страна установи, че се намира в същото положение като Боманян: вързан на пода и опрян до стената.

Той не се изненада също, като видя пред вратата Жозефин Балзамо, простряна върху двата стола, да се мята в нервен припадък — резултат, който се проявява при нея само от извънредно силни и продължителни вълнения. Нанесеният удар на Раул беше причината за кризата. Нейният съучастник Леонар се грижеше за графинята, като й разтриваше слепоочията.

През времето, докато Раул беше в безсъзнание, той трябва да беше извикал още един от съучастниците си, защото нашият герой видя да влиза един юноша, познат под името Доминик, същият, който пазеше берлината пред къщата на Бриджит Руселен.

— По дяволите! — изруга новодошлият, като забеляза двете жертви. — Тук е било доста шумно. Боманян! Раул д’Андрези! Нашата господарка е пожънала нови успехи. Но в резултат — това припадъче, а?

— Да, но то свърши.

— Какво ще правим?

— Ще я занесем до колата. Ще я откарам на „Безгрижния“.

— А аз?

— Ти ще дежуриш при тези двамата — отговори Леонар и посочи пленниците.

— По дяволите! Като клиенти не са много удобни. Не обичам такива.

Те започнаха да повдигат внимателно Калиостро. Тя им каза с толкова нисък глас, като не можеше, разбира се, да подозира, че Раул, който имаше изключително остър слух и долавяше и най-лекия полъх от разговор, успя да я чуе:

— Не. Ще вървя сама. Ти, Леонар, остани тук. За предпочитане е ти да пазиш Раул.

— Остави ме да свърша с него! — изсъска Леонар, забравил се до такава степен от омраза, че заговори на Калиостро на ти. — Този гамен ще ни донесе нещастие.

— Обичам го.

— Но той не те обича вече.

— Да. Но ще се завърне отново при мен. Както и да е, няма да го оставя.

— Тогава какво реши?

— „Безгрижния“ трябва да е в Кодебек. Ще си почина на него до сутринта, имам нужда от това.

— А съкровището? Трябват още хора, за да можем да отместим толкова голям камък.

— Ще кажа да предупредят братята Корбю, за да ме потърсят утре сутрин в Жумиеж. След всичко ще се заема с Раул…стига само да не…А! Не ме питай сега повече…Съсипана съм…

— А Боманян?

— Ще го освободя, когато взема съкровището.

— Не се ли страхуваш, че Кларис ще ни издаде? За жандармерията няма да бъде трудно да обгради стария фар.

— Абсурдно! Мислиш ли, че ще изпрати жандармерия по следите на баща си и на Раул?

Тя се повдигна, но веднага падна обратно па стола, стенейки. Минаха няколко минути. Най-после със свръхчовешки усилия тя успя да стане и да се задържи права. Облегната на Доминик, се приближи до Раул.

— Още е зашеметен — прошепна тя. — Пази го добре, Леонар, както и другия. Ако някой от двамата избяга, всичко ще бъде загубено.

Тя излезе бавно. Леонар я придружи до старата берлина и малко по-късно, с ключа от катинара на бариерата в една ръка и с пакет провизии в другата, се върна. По чакълестия път се чу шумът от копитата на конете.

Раул вече опитваше солидността на въжетата, като си казваше:

„Действително доста е изнемощяла господарката! И затова е непредпазлива! Първо — да разкаже, макар и с тих глас, бъдещите си намерения. Пред свидетел! Второ — да повери веселяци като мен и Боманян на надзора само на един човек…ето грешки, които се дължат на лошо физическо състояние.“

Раул грешеше. По-вярно беше обратното — опитът на Леонар в тази насока правеше безполезна всяка мисъл за бягство.

— Остави на мира въжетата — каза му Леонар, влизайки. — Ако ли не, ще удрям…

Опасният тъмничар взе допълнителни предохранителни мерки, за да улесни работата си. Той съедини краищата на двете въжета, които стягаха затворниците, и ги намота на облегалката на единия от столовете, разположен пред него в нестабилно равновесие. После сложи върху седалката камата, която му беше дала Жозефин Балзамо. Стига само една от жертвите да помръдне, камата заедно със стола щеше да падне на пода.

— Не си толкова глупав, колкото те мислех — каза му Раул. Леонар изгрухтя:

— Още една дума и ще те фрасна.

Той започна да яде и пие. Раул се реши да рискува: