Империя в черно и златно

— Ще ви повикам за още един разговор… когато пристигнем в Аста може би. Ще ви дам още един шанс да споделите информация с мен, преди занаятчиите ни да се хванат на работа или вашият приятел, водното конче, да пострада. Дотогава… да се надяваме, че ужасната репутация на Рекеф ще държи Брутан далеч от вас.

— И няма да?… — Не искаше да задава този въпрос. Знаеше, че така ще изглежда слаба. — Няма да?… — Той вдигна очи към нея с безизразна физиономия.

— Стража! — извика внезапно Талрик, а после се обърна към нея с по-мек тон: — Не, госпожице Трудан. Не виждам на каква цел би послужило това. Засега поне.

Беше толкова самодоволен под любезната си фасада. Беше толкова уверен в контрола си над ситуацията, че когато войниците влязоха, тя направи нещо крайно неразумно и го направи с пълно съзнание за последствията.

— Чии деца сте убили? — попита.

Писецът на писалката се счупи и изхвърча в другия край на палатката. За миг Талрик застина, а Че видя как дълбоката сянка на гнева прекосява лицето му, както и нещо друго, някакво чувство, което чертите му не бяха пригодни да изразят. Войниците чакаха. Стори й се, че дори те са затаили дъх.

Накрая Талрик отпуши гнева си в дълга въздишка.

— Върнете я в заграждението — нареди той, без да поглежда към хората си. Сянката на онова, другото чувство още тъмнееше върху лицето му.

20.

Стенуолд навлезе бавно в светлия кръг около огъня, така че Тиниса да го види. Тото още клечеше под автовозилото, а молецоидът спеше или поне очите му бяха затворени. Стенуолд седна, не срещу нея, не до нея, а под ъгъл, на ничия земя. Тя го гледаше мълчаливо.

— Мисля, че е време да ти кажа някои неща — започна той. — За самата теб.

— Явно не знаеш нищо за мен — отвърна студено тя, — иначе щеше да си наясно, че ще ви проследя — теб и… и него, — когато отидохте да говорите снощи.

Светът сякаш повехна наоколо като подранила есен.

— Проследила си ни?

— Да.

— И си чула?

— Всичко.

— Не исках да стане така, Тиниса.

— Не знам дали изобщо си знаел какво искаш — процеди грубо тя. — Защо, Стенуолд? Защо не си ми казал? Защо трябваше да науча по този начин? Защо не преди десет години? Преди пет? Преди две поне?

Стенуолд се почувства ужасно стар.

— Не ти казах, защото още не бях казал на Тисамон.

— Но ти… — Лицето й се изкриви в болезнена гримаса. — Значи би предпочел да… А аз…

Той вдигна ръка и за негова изненада Тиниса го остави да говори.

— Ако ти бях казал, когато беше на дванайсет или на петнайсет години, че баща ти е богомолкороден наемен убиец, който продава уменията си в Хелерон, какво щеше да направиш? Щеше да поискаш да се срещнеш с него, ако не за друго, то за да видиш мъжа, който е изоставил майка ти. Аз щях да ти забраня, но понеже те познавам, знам, че така или иначе щеше да го направиш. И ако се беше изправила пред него — образ и подобие на майка си, — той щеше да те убие. Повярвай ми, не преувеличавам. — Стенуолд потри челото си. — Затова реших да не ти казвам нищо. Въпреки това, ако ме беше попитала, може би щях да променя решението си. Но ти така и не попита. Никога не попита кои са родителите ти.

Чувстваше се дълбоко наранена и предадена и лицето й отразяваше тези чувства като огледало.

— Нямаше нужда да питам кои са. Мислех… — Гласът започваше да й изневерява. — Мислех, че ти…

— Не — побърза да я прекъсне той, — не може да си си мислела това. — Разбира се, точно такава мълва плъзна, когато Стенуолд се върна в Колегиум с дете на ръце — че Тиниса е плод на негова забежка. Малък скандал, който скоро утихна. Кожата на детето беше твърде светла, а и само след няколко години стана ясно, че във вените й не би могла да тече кръвта на тежките, лишени от грация бръмбарородни. Това умножи въпросите, но скоро и те стихнаха, изместени от по-пресни скандали. Колкото до този конкретен слух, Стенуолд смяташе, че поне той отдавна почива в гроба си. Но ето че беше изникнал отново, възкресен не от друг, а от самата Тиниса.

— И какво трябваше да си мисля? — настоя тя. — Ти ме отгледа. Ти се грижеше за мен. — Сълзи на болка и объркване се стичаха по бузите й и улавяха отблясъци от огъня. — Ти си моят баща. До снощи те смятах за такъв. Никога не съм си помисляла, че… — Хлип затъкна гърлото й. — А и да съм си помисляла, бързах да прогоня въпросите. А сега ти… Аз просто…

— Направих за теб всичко по силите си — изрече тъжно той. — Отгледах те като свое дете, както бях обещал на Атриса. Дадох ти добър старт в живота, осигурих ти образование. Дори ти намерих сестра, за да не ти е скучно. Направих всичко, само истината не ти казах.

Тя мълча дълго, безкрайно сякаш, вперила невиждащи очи в огъня. Стенуолд се чувстваше като човек, който ходи по опънато над пропаст въже, с Тисамон в единия край и Тиниса в другия. „Не съм създаден за такива акробатики.“

— Разкажи ми за нея — помоли накрая Тиниса. — Как е станало? Как са се объркали толкова нещата, че да се родя аз?

— Моля те…

— Кажи ми.

Той се размърда неспокойно.