Империя в черно и златно

— Не, не, не живеем по сто години. Нищо подобно. Негово величество почитаемият Алдван Втори няма още трийсет. Дядо му бил племенен вожд в обширна степ, пълна с враждуващи помежду си племена и кланове, но както разказва легендата, имал една мечта. Воювал срещу другите племена и ги подчинил. Събрал всички осородни под своето знаме. Цял един живот, посветен на ожесточени битки и още по-ожесточена дипломация. Синът му, Алдван Първи, изградил Империята — приобщавал град след град, разширявал границите. И от всеки завоюван народ осородните научавали по нещо. Заточвали меча си, докато станал остър като бръснач. Сегашният ни император, Алдван Втори, беше само на шестнайсет, когато се възкачи на престола, и оттогава нито за миг не е спрял да преследва мечтата на баща си и дядо си. Сражавали сме се срещу народи, за които в Равнините не са чували. Защитавали сме се срещу врагове, които бяха по-силни от нас или по-мъдри от нас, или притежаваха знания далеч по-извисени от нашите. Преодоляхме вътрешните борби и постигнахме онова, което друг народ не е постигал. По територия Империята се приближава до Равнините, но населението й марширува под едно знаме и в един ритъм. Империята символизира прогреса, госпожице Трудан. Империята е бъдещето. Вижте хората от моя народ. Краката им още са във варварското минало. Дисциплината, контролът, цивилизацията трябва да им бъдат налагани силом! Но те постигнаха толкова много за толкова кратко време. Аз се гордея с народа си, госпожице Трудан. Гордея се с постиженията му.

— Но защо налагате режима си на други народи? — попита сърдито тя.

— Защото растежът е най-сигурното средство срещу застоя — отвърна той, сякаш това се разбираше от само себе си. — И защото онези, които не са в рамките на Империята, са заплаха за нея. Колко време ще мине преди Федерацията да тръгне срещу нас или преди някой мравкороден генерал да обедини Равнините, както ние обединихме племената? Колко време ще мине преди някой друг племенен вожд със същата мечта да реши да вдигне оръжие срещу нас? Ако ние сключим мир със света, рано или късно светът ще ни обяви война. Вижте Равнините, госпожице Трудан — дузина градове-държави, разкъсвани от постоянни раздори. Ако утре нападнем Тарк, знаете ли какво ще направят другите мравешки градове? Ще ни аплодират. Това е фаталната слабост на Равнините, госпожице Трудан, и затова ние ще ги присъединим към Империята. Ще ги обединим под знамето в черно и златно. Помислете си какво бихме могли да постигнем тогава.

— Не мога да измисля нищо друго, освен че ще превърнете моя народ и всички жители на Равнините в роби на вашата Империя.

— В Империята има много бръмбарородни, госпожице Трудан. И те живеят добре. Императорът им е поверил голяма част от икономиката на страната. Империята има нужда от роби, които да вършат робската работа, но ние няма да заробим Равнините. Хората от Равнините просто ще открият, че съвместните ни усилия са в техен интерес.

— Кажете ми, капитане, какво е Рекеф?

Въпросът определено го свари неподготвен, но само след миг той отново се усмихваше — като учител, който е открил, че ученичката му не е съвсем глупава.

— Интересно ми е откъде сте чули таза дума?

— От Брутан и не само.

— Рекеф, госпожице Трудан, е тайно общество.

Че се изсмя.

— Как може да е тайно, щом всички знаят, че вие работите за него?

— Ами точно това е идеята. — В усмивката му се промъкна известно смущение. — Така де, какъв е смисълът да си част от страховито тайно общество, което внушава боязън в сърцата на хората, ако никой не знае, че работиш за него? Всъщност, ако бях от вътрешните служби на Рекеф, това щеше да е известно на малцина, и то едва след като ги арестуват и подложат на разпит за извършените от тях престъпления. — В усмивката му се появи самоирония. — Честно казано, дори мен ме е страх от тях. Аз обаче съм от външните служби на Рекеф. Работата ми е да се занимавам с хора като вас, госпожице. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Следите ли мисълта ми? Разбирате ли за какво ви говоря?

— Дадохте ми доста материал за размисъл.

— И?

— Спомням си… когато бях в Хелерон със Салма — Салма е човекът водно конче, макар да съм сигурна, че знаете това, — та когато бяхме там, отидохме в една фабрика и той остана неприятно изненадан, защото мислел, че бръмбарородните не държат роби. Аз му казах да не става смешен, защото работниците не са роби, а работят срещу надница. Че са там по своя собствена воля. Но не успях да го убедя. Каквото и да говорех, за него те не бяха свободни хора. И най-вероятно е бил прав.

Усмивката на Талрик още беше на лицето му, но помръкна.

— Поздравявам ви за деликатния аргумент, госпожице Трудан.

Тя остави чашата си на масата и го погледна в очите.

— Какво ще правите с мен?

Талрик сведе поглед към свитъка пред себе си и отметна няколко неща. Писалката му беше с хитинов писец и издаваше стържещ звук по хартията. Отначало Че реши, че просто се опитва да я изнерви, но после си даде сметка, че капитанът наистина размишлява върху въпроса й.