Империя в черно и златно

— Всъщност, историята сигурно ще ти прозвучи познато. Запознахме се в Колегиум, в Академията. Знам, че навярно ти се струва абсурдно точно той — Стенуолд кимна по посока на самотната фигура до другия огън — да е бил студент, но така или иначе Тисамон се появи в Колегиум по следите на нещо, което не е могъл да открие у дома. Бяхме най-странната групичка, която можеш да си представиш. Дуелирахме се във Форума на умелите. Всички те бяха страхотни дуелисти за разлика от мен, но въпреки това ме мъкнеха навсякъде със себе си. — От спомена го заболя повече, отколкото можеше да се очаква. Сладката невинност на онези дни заседна в гърлото му.

— Каква беше тя? — Безумен въпрос от устата на девойка, която беше огледален образ на Атриса. Стенуолд потръпна. Имаше чувството, че губи връзка с реалността.

— Пристигнала с лодка в Колегиум и слязла на брега само с дрехите на гърба си. Всички я харесаха от пръв поглед и изобщо не разбраха какво им се е стоварило на главата. Атриса получаваше всичко, което поискаше. Мисля, че беше от един от големите паешки домове, Аристоите. Но величието на нейния дом било отминало, направили били поредица от грешни стъпки в танца и преживявали тежък период. Атриса не говореше много за това и никога не погледна назад. В края на краищата беше паякородна. Владееше всичките трикове на расата си, беше майстор на интригата, но… беше сърцата, държеше на приятелите си и май всички бяхме влюбени в нея, кой повече, кой по-малко. Твоята майка.

Слънцето грееше толкова по-ярко тогава, в спомените му. Не помнеше да е имало облачни дни. Разгорещени дискусии в аудиториите, дуели във Форума, чиракуване при майстори в занаята. По онова време Стенуолд беше млад, светът беше пред него и грижи нямаше никакви.

— Колкото до Тисамон, той дойде от Фелиал, а там живеят най-големите фанатици. Мразеше расата й. Мразеше и нея в началото. Дори по онова време беше най-добрият дуелист в Колегиум, но Атриса не му отстъпваше с много. Непрекъснато се дуелираха във Форума. И как иначе, щом нямаха други достойни противници, освен самите себе си. Тя му даваше нещо, което друг не можеше да му даде, и той се влюби в нея, нищо че се караха постоянно. Богомолкородни! Обичат и мразят с цялото си сърце. В началото той мразеше себе си, защото вярваше, че предава собствената си раса. Никак не му беше лесно. Но майка ти не се отказа и накрая преодоля защитите му. — Стенуолд се пресегна за раницата си и я отвори. — Искам да ти покажа нещо и мисля, че сега е моментът. То те чака отдавна. Носил съм го къде ли не. Когато тръгнах към Хелерон, си помислих… е, винаги има шанс. — Извади плоска кожена папка от раницата и я отвори. Вътре имаше квадратно платно със страна трийсетина сантиметра. Стенуолд прегъна грижливо кориците на папката, така че Тиниса да го види добре.

Преди две десетилетия модата в груповите портрети диктуваше хората да бъдат рисувани в естествени пози и в любимо обкръжение. Така петимата на платното бяха нарисувани в таверна, обърнали глави към зрителя, сякаш той току-що е прекъснал оживен разговор на чаша вино. Тук-там боята се беше напукала и протрила, но детайлите все още се различаваха ясно. Тиниса зяпна.

Вляво от центъра седеше млад бръмбар, който спокойно можеше да е син на Стенуолд, само дето Стенуолд нямаше син. Тиниса местеше поглед между набития, натежаващ в кръста усмихнат младеж от картината и мрачното лице, върху което огънят рисуваше сенки в момента, опитвайки се да хвърли мост над пропастта, която времето беше отворило.

Зад неговия стол стоеше Тисамон — в това съмнение нямаше. Художникът го беше уловил съвършено чак до враждебното излъчване на острите черти и стаената заплаха. На дясната му ръка, скрита наполовина от стола на Стенуолд, се виждаше металната ръкавица със сгъваемото острие, която той носеше и до днес. Най-вляво мухороден с гола глава и ръбато лице се беше отпуснал небрежно на стола си и държеше купа с вино в едната си ръка, силно наклонена, сякаш всеки миг щеше да се разлее. Срещу него, почти с гръб към наблюдателя, седеше мравкороден мъж със сериозно, дори мрачно лице, а брънките на плетената му ризница бяха изобразени до най-малките детайли.

В центъра на картината една девойка седеше върху масата и си клатеше краката, девойка, чието лице Тиниса беше виждала в огледалото всеки ден, от времето на детската му миловидност до женствената му хубост сега. Уловено от художника, лицето пресъздаваше самата нея сред непознати мъже в непозната таверна.

Картината беше надписана с дребни, заострени букви — „Неро“.