Империя в черно и златно

Всяко автовозило имаше седалка отпред за водача и за още един човек под сянката на малък навес от грубо зебло. Талрик беше привилегированият пътник във водещото возило, но скоро установи, че дори така пътуването е крайно неприятно. Неговите войници и роботърговците седяха по протежение на откритата каросерия, дишаха прахта и Талрик започваше да се пита дали затворените в клетката роби не са в по-изгодна позиция.

Размишляваше върху разговора си с Челядинка Трудан от предната вечер и все повече се убеждаваше, че е изгубил контрол върху него. И не само заради последния въпрос на момичето, колкото и добре прицелен да беше той. Не, беше позволил на гордостта си да вземе връх и беше губил време в хвалебствия на Империята. „Това моето си беше чиста проба перчене пред млада жена!“ И все пак, смяташе, че й е дал достатъчно храна за размисъл. Вече наближаваха Аста. Ако госпожицата продължаваше да упорства, там имаше хора, които бързо щяха да смекчат отношението й.

Би могъл да я даде и на Брутан. Замисли се за вероятната реакция на роботърговеца и установи, че тя не му е по вкуса, но не по причини, които госпожица Трудан би намерила за задоволителни. Като човек, Талрик се дразнеше от навиците на роботърговците най-вече защото вършеха работата си за свое лично удоволствие, а това беше в противоречие с имперската идеология. Ала като слуга на Империята разбираше, че от действията на роботърговците все пак има полза. За повечето роби Брутан и подобните му бяха първият досег с имперската политика, един брутален, но необходим урок. На робите трябваше да бъде втълпено, че нямат права, нито на кого да се жалват. Роб, който казва: „Не може да постъпваш така с мен“, не е никакъв роб.

Нещо изтропа по навеса на кабинката и след миг нечия глава се появи в полезрението на Талрик и предизвика яда на водача до него. Беше мухороден мъж в униформата на разузнавателния корпус.

— Съобщение за вас, капитане — докладва мухоидът.

— Слушам.

— Дали не бихте дошли при мен на покрива, капитане?

Талрик присви очи, но слънцето грееше зад гърба на пратеника и оставяше изражението му в сянка. Капитанът изсумтя с раздразнение, но все пак се измъкна от кабинката и се покатери по скобите, като пърхаше с крилете на Изкуството си, за да пази равновесие. Мухоидът седеше с кръстосани крака на покрива на фургона, на място, където нито водачът, нито седналите отстрани войници и роботърговци можеха да ги чуят.

— Дано да е нещо важно.

— Призован сте, майоре. Трябва да се явите при интенданта в Аста преди залез тази вечер.

— Призован? От кого? — После осъзна чутото. — Майор, значи?

— Да, майоре. Ще ви чакам там. — После мухородният се изстреля във въздуха, крилата му се появиха, лекият бриз го подхвана и той отлетя.

Майор? „Майор“ означаваше Рекеф. Талрик беше капитан от имперската армия, но Рекеф си имаше своя система от чинове. Въпреки жегата и прахта стомахът му се сви на ледена топка. Призовката най-вероятно идваше от вътрешната служба на Рекеф… разследваха ли го? Нищо лошо не беше направил. Не беше преувеличил и на йота, когато разказа на Челядинка Трудан за безкомпромисната си лоялност. Знаеше обаче, че за да смаже в зачатък измяната и злоупотребите в Империята, машината на Рекеф пресяваше през едро сито и в месомелачката й често попадаха невинни хора. Той, разбира се, щеше да се жертва с охота, ако Империята го изискваше. Но предпочиташе да не му се налага.

Че не можеше да се самозалъгва повече — очевидно беше, че наближават населено място. Нацвъканият с хърбави храсти пущинак беше отстъпил пред черен път, който тежките автовозила разораваха с веригите си. Сега Че и Салма имаха време да оглеждат на спокойствие пътниците — тези, с които се разминаваха, и другите, които автовозилата изпреварваха. Гледката не беше окуражителна.

Най-често по пътя минаваха войници. Повечето отряди отиваха на запад, други се връщаха от патрул, влачеха се уморено в прахта, преметнали копия на рамо. По някой пратеник профучаваше на конски гръб, друг път въздушни стражи хвърляха сянка върху клетката на затворниците.

— Къде сме изобщо? — попита на глас Че. Картографите от Равнините рядко бяха насочвали вниманието си отвъд границите на познатите земи. Това беше част от втренчения в собствения пъп мироглед, който сега даваше такова предимство на осоидите.

— В картите на Федерацията тези земи фигурират като „пущинак“ или нещо такова. Без подробности — отвърна Салма. — Но пък картите ни са поне отпреди сто години. Деветимата странстващи герои на монарха отдавна не са потегляли към четирите краища на света да търсят тайната на вечния живот.

— Кой да търси какво? — зяпна невярващо тя. Салма й се ухили. Забелязваше се разлика у него, откакто Че се беше върнала от палатката на Талрик и бе поуспокоила тревогите му. Когато го притисна за причината, Салма неохотно призна, че докато я е нямало, той изровил безценна информация.

— Името й е Скръб в окови — съобщил й бе поверително той.

Тя го зяпна ококорено, а после си спомни пеперудородната танцьорка, която го беше запленила по-рано.