Империя в черно и златно

— Получихме доклади от наши агенти в Мина, че в управлението на града се наблюдават известни странности — каза Латвок. — Припаси и промишлени стоки, предназначени за кампанията в Равнините, се бавят или са в недостатъчно количество. Това може да изглежда дребна подробност и виновниците несъмнено се надяват да изглежда така, но една армия не може да воюва без редовни доставки на оръжия и продоволствие. Дори най-дребните провинения стават големи, когато се натрупат, и сега в Аста имаме армия, която трябваше да е готова за поход, но не е, а липсите са навсякъде, като се започне с ботуши за войниците и се свърши с резервни части за леталата.

Изглежда очакваше Талрик да изрази мнение по въпроса, но той мълчеше и чакаше да разбере къде е уловката.

— Когато един мъж е назначен за губернатор с имперски указ, майор Талрик — продължи накрая Латвок, — той бива натоварен с отговорности и власт по-големи дори от тези на армейски генерал. И преди се е случвало офицери да се главозамайват от новото си положение. Когато си натоварен да разпределяш толкова големи ресурси във вид на пари и стока, винаги съществува изкушението да заделиш част от тях за себе си, а на Империята да пробуташ извинения. Както казах, това не е нищо ново. За жалост, полковник Ултер е позволил да стане обект на такива слухове. Разбирате ли ме?

— Разбирам, полковник — каза уморено Талрик.

— Макар на практика да сте от външната служба на Рекеф… — тук в гласа на Латвок се прокрадна лек укор, сякаш съжаляваше, че Талрик се е задоволил с това по-низше крило на организацията, — познанството ви с Ултер ви прави най-подходящия човек, когото да изпратим. Лейтенант Ааген от инженерния корпус потегля утре сутринта към Мина да приеме поредната доставка. Ще тръгнете с него и ще разследвате ситуацията около стария си приятел Ултер. След това ще постъпите по свое усмотрение. Важното е да разрешите проблема. И да ни докладвате.

Талрик най-после си пое дъх.

— Някакви въпроси, майоре?

— Имам двама затворници. Надявах се да ги разпитам тук.

— Ааген така или иначе транспортира жива стока. Вземете ги с вас, щом трябва. Комплексът ни в Мина предлага далеч по-богати възможности за разпит. Дори бихте могли да използвате това като претекст за появата си, така че да приспите съмненията на Ултер. Други въпроси?

— Не, полковник.

— Свободен сте.

Талрик стана, козирува и излезе. Чак след двайсетина метра съумя да се отпусне, а дори и тогава в главата му се въртяха мрачни мисли. „Този път ми се размина. Но следващия път може и да не извадя късмет. Или по-следващия.“ Никога не бе имал скрупули да използва репутацията на Рекеф като оръжие. Правеше го обаче с пълното съзнание, че следващия път въпросното оръжие може да среже собственото му гърло.

„Защо го правя?“ Въпросът го изненада, защото беше риторичен. Той знаеше отговора. Правеше го, защото обичаше Империята. Но дълбоко в ума си, там, където дори Рекеф не би могъл да долови изменнически мисли, се чудеше що за империя строят, щом дори тайните служби се боят от тайно наблюдение.

Още не се беше зазорило, когато над тях се чуха гласове. В Аста имаше безмилостна система за контрол над робите. Че, Салма и още десетки други бяха хвърлени в кръгла яма с вертикални стени. На Салма и още неколцина, които изглеждаха способни да отлетят, им сложиха окови на краката, а лактите им стегнаха здраво зад гърба. Не си бяха направили труда да вържат Че и тя през цялата нощ се мъчи да освободи Салма, но със същия успех би могла да излети без чужда помощ от ямата.

„Ако се бях концентрирала повече, вместо да се прозявам…“ Това Изкуство все така й убягваше, а и бръмбароидите по принцип се славеха като лоши летци. А сега вече бе твърде късно.

Първият глас, който се чу отгоре, беше на Талрик. Слушала го бе достатъчно, за да го познае веднага.

— Мирно! — извика гласът, после: — Виж ти, кого съзират очите ми! И това ако не е Ааген от Динас!

— Заплюй ме, ама това е самият капитан Талрик — обади се друг глас, осоид с тежък акцент. — Е, цели пет години имах късмет, но сега и с това се свърши.

— Лейтенант Ааген от снабдителния корпус, виждам — долетя гласът на Талрик. Самият той не се виждаше. Вече всички роби се бяха събудили, но освен нея и Салма, май никой не обръщаше внимание на разговора горе.

— Повишиха ме за бойни заслуги при потушаването на бунта в Мейнис. Какво мога да направя за теб, капитане? — попита Ааген, когото Салма и Че също не виждаха.

— Кога тръгваш за Мина?

— Веднага щом съмне. От чарковете, които ми липсват, може да се сглоби цяло автовозило. Стигна ли веднъж в складовете, мира няма да им дам, докато не ми снесат всичко необходимо. — Въпреки акцента и ситуацията, казаното звучеше досущ като излязло от устата на занаятчия в Академията. До такава степен, та на Че й се зави свят.

— Добре — каза Талрик. — Празен ли тръгваш натам?

— В моя корпус не хабим току-така мястото, капитане. Карам специална доставка. Чувам, че и ти май проявяваш интерес.

— Да, ще пътувам с вас заедно с двама затворници. Има ли къде да ги сложиш?