Империя в черно и златно

Навярно би могло да се зароди нещо като диалог в онзи момент, начало на общуване между тях, ако не бяха заобиколени от неща, които непрестанно им напомняха кои са и какво ги чака. Ето и сега автовозилото им изпреварваше поредната колона умърлушени пленници. Керванът беше на белокожата раса — скорпионородни, както Че бе чула да ги наричат. Водеха вързани едно за друго мулета и два също толкова големи скорпиона, натоварени с багаж, но основната им стока влачеше крака в края на колоната от товарни животни. Бяха вързани, изпити, недохранени, покрити с прах, дрехите им приличаха на дрипи и не можеха да скрият белезите от бич. Че се опита да реши дали са бегълци, престъпници или честни хора, но скоро разбра, че в крайна сметка са просто роби.

21.

Две лампи с намален пламък осветяваха кабинета на интенданта, а колкото до самия интендант, той благоразумно се беше изнесъл. Едва беше започнало да се смрачава, когато Талрик влезе, но те вече бяха там и го чакаха. Четирима, всичките от Рекеф, макар той да познаваше само единия.

— Полковник Латвок — поздрави той и козирува, което не му се беше случвало от доста време. Застаряващият осороден, облечен в семпли цивилни дрехи, му даде знак да седне.

— Майор Талрик — поде той с безизразно лице, — това е младши лейтенант Одиса. — Показалецът му помръдна към паякородна жена, облегнала се на чувал с фурми, който скоро можеше и да се изпразни, както го беше нападнала. — И лейтенант Те Беро — мухородният, който му беше донесъл призовката. Рекеф и особено външната му служба често набираха хора от други раси. Перспективите им за повишение обаче бяха ограничени.

Четвъртият беше осоид, мъж с тънко лице и търпеливо изражение, който го наблюдаваше внимателно. Фактът, че четвъртият мъж остана неназован и непредставен, не убягна на Талрик.

— Изглеждате нервен, майоре — установи Латвок.

— Ни най-малко, полковник — отвърна той и седна. Сърцето му току прескачаше и въпреки старанието си Талрик беше наясно, че привидното му спокойствие не заблуждава никого.

— Много добре. Съобразно нашата харта обявявам присъстващите в тази стая за представителство на Рекеф в Аста, както и че взетите тук решения са обвързващи за Империята и са в името на императора. — А после, загърбил внезапно официалностите, старият осороден се усмихна. — Имаме проблем, майоре, и вие можете да ни помогнете.

— Разбира се, полковник. — „И проблемът съм аз, нали?“ Виждал беше какво става, когато Рекеф забие жилото си в някого. Нямаше милост или любезности. Самият той беше прилагал строгите закони на тайното общество, лично познаваше офицери, които бяха изпаднали в немилост. Рекеф следеше Империята и армията, следеше и себе си.

„Но аз не съм направил нищо!“ Ала знаеше, че това е без значение.

— Познавате полковник Ултер, нали? — Явно Латвок беше решил да кара по същество.

— 

Полковник

Ултер? Познавах един майор Ултер, но не съм го виждал от години.

— Същият е. Познавали сте го добре, нали така?

— Той ми беше командир. В редовната армия. — Първото повишение на Талрик — в Мина, след като превзеха града и малко преди от Рекеф да решат, че ще служи най-добре на Империята под тяхното крило. — Както казах, не съм го виждал от години, но иначе, да, познавах го добре. Чух, че станал губернатор на Мина.

— Така е. И все още е губернатор. — Латвок погледна към Одиса и паякородната пое разпита.

— Бихте ли казали, че уважавате Ултер, майоре? — попита тя.

— Да, уважавах го.

— А харесвахте ли го? — Талрик усети как Изкуството й пуска пипалата си в ума му и търси слаби места.

— Уважавах го. Като офицер. Оттогава минаха години и…

— Това вече го разбрахме, майоре. Когато ви прехвърлиха в Рекеф, съобщихте ли за свои притеснения относно Ултер?

— Нямах притеснения. — Усещаше как по челото му избива пот. Явно Ултер се беше издънил. Въпросът беше дали някой не е решил, че благоволението на Рекеф към Талрик е на привършване и може да използва старото му познанство с Ултер, за да ускори процеса.

— Скоро ще има война с градовете в Равнините — каза бавно Латвок. — Което не е новина за вас, сигурен съм. И вие правите всичко по силите си да улесните бъдещото настъпление и победата на имперските войски.

— Да, полковник.

— До Рекеф стигна информацията, че други не са толкова отдадени на дълга си — обясни Латвок.

Одиса погледна към полковника, после и към мълчаливия неназован мъж, който кимна едва доловимо. Талрик се улови, че свива и разпуска пръсти все едно подготвя дланите си за бой. Отпусна ръце и си наложи спокойствие.