Империя в черно и златно

„Тисамон!“

Но Тисамон беше останал назад, прикривайки отстъплението им.

Бронираният прескочи Чисис и противника му, които още се боричкаха на пода, и оръжието му литна напред. Тиниса направи крачка встрани и нападна, целейки се в гърлото или в процепа за очите, но мъжът се изви назад и нейната рапира се огъна опасно в шийния предпазител. А после дългата дръжка на алебардата я запрати в стената с удар, събрал цялата сила на мъж, който от години живее в черупката на тежка стоманена броня.

Междувременно Чисис беше видял сметката на своя човек, но се намираше между бронирания и двамата новодошли. Те обаче спореха за нещо, говореха един през друг и въпреки натъртените си ребра Тиниса се зачуди защо не атакуват. Чисис се възползва от шанса, нападна бронирания и заби с всички сили кинжала си в гърба му. Острието проникна през стоманената оплетка между плочките и изглежда свърши някаква работа, защото изпод шлема долетя приглушен рев.

А после обкованият с метал тъп край на алебардата се заби в челюстта на Чисис и той отхвръкна към стената отзад без дори да изтегли кинжала си от гърба на осоида. Тиниса нападна незабавно. Рапирата й намери гърлото на бронирания, но дори там имаше оплетка с кожена подплата отдолу. Върхът все пак се заби, но рапирата се огъна и толкова. Тиниса натисна с всички сили и с отчаян вик.

Острието се плъзна безсилно, а инерцията изстреля Тиниса към бронирания войн. Предпазителят на собствената й рапира раздра лицето й под едното око, а бронираният загуби равновесие и се блъсна в стената на коридора, дозабивайки кинжала на Чисис в гърба си.

Тиниса видя, че двамата тъмничари най-после са постигнали съгласие — извадиха мечовете си и хукнаха в обратната посока, към килиите.

Щяха да убият затворниците. Не кои да е затворници, при това, а Салма и Че, в това Тиниса не се съмняваше.

Бронираният изрева, отхвърли я назад с дръжката на алебардата си и се оттласна от стената.

„Тисамон!“ — помисли си отново Тиниса, но Тисамон го нямаше. Трябваше да се оправя сама.

29.

Опита се да каже още на първите войници, които видя, че в двореца има избягали затворници, но те отстъпиха назад, като местеха поглед от лицето му към окървавената туника и обратно, което го накара да се пита какви ли слухове са били разпространени по негов адрес в часовете преди заговора за убийството му. Дори не пожелаха да го изслушат. После се натъкна на стражи, които се опитаха да го спрат, глухи за предупрежденията му. Той ги изгледа отвисоко. Нямаше нужда да споменава името на Рекеф, защото агентите на Те Беро си бяха свършили работата добре. Той беше известен. Само много верен войник би застанал решително на пътя му, а по всичко личеше, че Ултер не вдъхва нужната за това лоялност у своите. Бариерите, които губернаторът беше издигнал, се разтваряха пред Талрик — стражите отклониха поглед, все едно е невидим. И Талрик продължи към харема.

И си беше чиста проба харем, а не преувеличена мълва сред прислугата и войниците. Ултер беше заел идеята от декадентската невъздържаност на Паешките земи — голяма стая с множество ниши в сърцето на двореца, без прозорци, осветена само от треперливия пламък на прикрепени към стените факли. Нишите и външният периметър на харема бяха отрупани с възглавници — единствените места, където можеха да се излегнат двайсетината жени, призовани от Ултер. Сред тях бяха робините, прислужвали им в залата за аудиенции, включително Хрея, имаше и други, от всички раси, които бяха привлекли погледа на стареца през последните няколко години — паякородни и мравкородни, осоиди и скакалецородни, дори една навъсена девойка водно конче. Апетитът на губернатора очевидно нямаше насита.

Макар да беше заел идеята за харема от паякоидите, Ултер беше оставил и своя отпечатък върху мястото. Сред сенките и излегнатите жени, между подпорните колони на галерията при стената в дъното се кипреше истински трон с тежка дърворезба, подобен на онзи в залата за аудиенции. На него седеше и чакаше губернаторът на Мина. Не изглеждаше изненадан, когато под арката на прага се появи Талрик, а не някой от убийците, които сам беше пратил подире му.

Талрик плъзна поглед по хубавиците, после го спря върху Ултер, чиято укоризнена физиономия сякаш казваше, че една определена красавица липсва от колекцията му. В стаята се долавяше отсъствие с формата на Скръб в окови, отсъствие, което стоеше между двамата като призрак.

— Капитан Талрик — каза Ултер без да бърза, произнасяйки ясно всеки звук. — Изглеждаш ми променен някак. Тежка нощ, може би?

— Имал съм и по-леки. — Талрик направи няколко крачки напред, без да сваля поглед от Ултер. Все пак усети как жените се дръпват назад при вида на кръвта и меча в ръката му.

— Какво става, стари ми приятелю? — попита Ултер.

— Ти ми кажи.