Империя в черно и златно

За миг светът почерня, завъртя се лудешки, а после Талрик се срина на пода. Мечът се изхлузи от ръката му. Въпреки шемета Талрик посегна да го вземе, Ултер се опита да стъпи върху ръката му, не уцели с малко, след което изрита меча настрани. Старецът дишаше шумно като парна машина, дробовете на Талрик свистяха предсмъртно. Беше преминал последната граница на изтощението и лежеше в краката на Ултер безпомощен като бебе. Нямаше сили дори да извърне глава пред последния удар.

Ултер вдигна рапирата да го прониже, после спря, свел поглед към жертвата си.

— О, Талрик, това е толкова неприятно — изхриптя той. — Не трябваше да се стига дотук. Не трябваше. — Изглеждаше искрено нещастен въпреки победата си. После лицето му се втвърди и той вдигна отново рапирата. — Но се стигна.

Мълнията беше толкова ярка и бяла, че заслепи и другото око на Талрик. Той се сви инстинктивно и прикри лицето си. После си даде сметка, че вече би трябвало да е мъртъв, но незнайно защо рапирата на Ултер така и не го пронизваше.

Отвори едва-едва единственото око, което все още му се подчиняваше. Откъм жените долиташе уплашен шепот, но звуци на битка определено липсваха. С безкрайна неохота Талрик се надигна, стиснал с ръце главата си. И тогава видя Ултер. Огромното туловище на губернатора лежеше по лице на крачка от него, а в гърба му зееше обгорена дупка.

Някакви ръце го хванаха. Талрик се опита да ги махне от себе си, после осъзна, че ръцете му помагат да се изправи.

— Помислих, че си умрял — казваше женски глас.

— Не си единствената — изграчи той и най-сетне успя да фокусира погледа си върху лицето на жената. Хрея? Наистина беше Хрея. На лицето й се четеше по-скоро предпазливост, отколкото загриженост, като на човек, който не е съвсем сигурен какво е спечелил и колко е загубил. Погледът на Талрик се стрелна отново към губернатора и обгорената дупка в долната част на гърба му. После погледна към Хрея и тя кимна мълчаливо. Талрик съзнаваше, че е прехвърлил по-голямата част от тежестта си върху нея, но просто не беше в състояние да се задържи на крака без чужда помощ.

— И сега какво, капитан Талрик? — попита тя.

В този момент той най-сетне откри силите си, онези скрити резерви, към които рядко посягаше, изправи гръб и отстъпи крачка встрани. Безформеният труп на Ултер привличаше неудържимо погледа му. Заля го вълна на горчиво облекчение, че не той е нанесъл смъртоносния удар.

— Имам още работа за вършене — каза дрезгаво. — Затворниците… — И тогава се сети за собствените си затворници. Сега, когато Ултер беше мъртъв и зачеркнат от мисления му списък със задачи, очите му виждаха далеч по-ясно. — Затворниците — повтори той и пред погледа на Хрея, пред погледа на всички жени наоколо, излезе с несигурна крачка от харема.

Ръцете й само дето не кървяха. А си беше въобразявала, че ще се справи лесно. Имаше нужното образование, все пак.

Ако не беше съумяла да прогони мрака с помощта на Изкуството си, щеше да е съвсем невъзможно. Дори така обаче се бе наложило да подходи към взломаджийския занаят кажи-речи от нулата. Принципите може да й бяха познати, но никога не ги беше изпробвала в това им приложение.

Учила беше механика. Знаеше как работи една ключалка. А и катинарът на веригата около лактите на Салма не беше произведение на ключарското изкуство. Осоидите предпочитаха солидните, практични неща.

Вече с часове се потеше над катинара. Започнала беше по светло, междувременно слънцето беше залязло, а тя още ръчкаше безуспешно ключалката. Медицинската игла, която беше откраднала и чийто връх изкриви под ъгъл, за да прихване резците на заключващия механизъм, постоянно се изплъзваше от пръстите й — все по-вдървени и изтръпнали, — след което губеше време да я търси.

Вече беше преместила три от резците там, където смяташе, че трябва да бъдат. Оставаха още два.

— Мисля, че ще е добре да побързаш, ако е възможно — измърмори Салма.

— Ако пак започваш да се схващаш, седни — отвърна Че. — Самата аз също не бих отказала малка почивка.

— Боя се, че не разполагаме с тази възможност.

Съсредоточена изцяло върху упоритата ключалка, Че не беше чула нищо от гюрултията вън, но сега нададе ухо. Нещо ставаше от другата страна на вратата им, нещо голямо. Чуваха се викове на болка и трясък на метал.

— Моля те, Че. Побързай — повтори настоятелно Салма. Нейната първа мисъл беше, че някой е дошъл да ги освободи, но Салма явно не беше оптимист като нея.

Че пъхна отново иглата в ключалката и се зае да ръчка около упорития четвърти резец. Не помръдваше и толкова. Нищо работа за един ключ, но нейната тънка игла се плъзгаше и дращеше безсилно по метала.

— Че, побързай. — Салма трептеше като пренатегната струна. Звуците отвън ставаха все по-силни, чу се рев на ярост и забързани стъпки.

Че завъртя леко иглата и я усети как се огъва, захванала резеца. Ако усилеше натиска, или щеше да успее, или да счупи върха й. Не й оставаше друго освен да заложи всичко на качеството на имперската стомана.