Империя в черно и златно

Макар и едва доловимо, стойката му се промени. Дори сега връзката помежду им работеше, като да бяха мравкородни от един град, които споделят мислите си.

— Страх те е от миналото — продължи тя, — защото си я изоставил. Искал си да вярваш, че ви е предала, че те е съблазнила и те е захвърлила. Предпочел си да повярваш в това вместо да отидеш и да разбереш истината. Така е било много по-лесно, нали? Но сега знаеш. Знаеш, че предателят си бил ти. И това е истината, срещу която не можеш да се изправиш!

Нападна го и този път той не отстъпи.

За миг се уплаши, че рапирата й наистина ще го прониже, но насреща й все пак беше не друг, а Тисамон. Върхът на острието беше на косъм от подплатения му жакет, когато той го отклони с лекота. Тиниса усети как рапирата й изстъргва по бронираната ръкавица.

А после неговото острие се разгъна и той атакува.

Отчаяната атака на Тиниса премина в отчаяно отстъпление и тя едва не се спъна в собствените си крака, а след това и в лампата. Ритна я и тя се търкулна към ръба на канавката. Тиниса продължи да отстъпва. Не откриваше и най-малка пролука в атаката му и сигурно щеше да отстъпва чак до подземията на губернаторския дворец, ако Тисамон не беше спрял по своя воля. Някакво изражение си пробиваше път към лицето му, колебание, от което Тиниса се възползва моментално. Изпъна докрай рапирата си и нападна отново.

Никога не се беше дуелирала така. Сегашното не приличаше нито на учебникарската фехтовка във Форума на умелите, нито на хаотичните улични свади по-късно. Сега всяко движение изискваше максимална концентрация и скорост, която окото не успяваше да проследи. Сегашното беше битка на нейните младост, амбиция и инстинкт — всичките мобилизирани в максимална степен — срещу уменията на един майстор в боя.

Целеше се в гърдите му, но неговото острие пресрещна нейното. Тиниса продължи да го притиска, изтласкваше го назад стъпка по стъпка, засипваше с удари гарда му, над, под и покрай закривеното острие, но винаги, винаги напред. В момента, в който Тисамон отклонеше рапирата й встрани, тя щеше да се озове в неговия обсег и той в нейния. Лампата освети за миг лицето му — застинало и смъртоносно.

Беше забравила за свободната му ръка. Тъкмо когато си помисли, че е надхитрила острието му, той перна рапирата й с лявата си длан, инерцията на удара и тежестта на оръжието отклониха дясната й ръка наляво, пред тялото й, и полумесецът на неговото оръжие разсече полумрака като ярка резка на път към гърлото й.

Тиниса изви гръб назад, толкова силно, че едва не загуби равновесие. Закривеното острие изсвистя на сантиметри от шията й, но Тиниса още не беше приключила атаката си. Изтегли рапирата рязко назад, така че наточеният ръб да се плъзне напреко на стомаха му под неговия гард. Но той я улови с лявата си ръка — длан върху плоската страна на рапирата, — извъртя се и изтласка оръжието й, откривайки левия си хълбок. Тиниса реши, че този път го е хванала. Освободи със светкавично движение рапирата, изтегли я силно назад покрай брадичката си и замахна като с копие към открития му хълбок. Уви, мишената й вече не беше там. Тисамон се бе извъртял навреме и сърпът на острието му вече летеше към нейната глава.

Тиниса отскочи назад и този път наистина падна. Острието изсвистя над нея и тя побърза да скочи на крака. Тисамон направи заблуждаващ ход към нея и спря. Или пък не беше заблуждаващ. Сега лампата беше помежду им и Тиниса различи на лицето му същата задръжка, която го беше спряла по-рано.

Лицето й. Трябваше да се вслушва по-добре в собствените си думи. Предния път Тисамон я беше изтласкал покрай лампата и слабата светлина беше окъпала чертите й. Всеки път, когато лицето й изплуваше от мрака, острието на Тисамон застиваше колебливо.

Тя се изправи на крака. Времето беше спряло сякаш, кратък отрязък, в който Тисамон стоеше неподвижно и гледаше втренчено лицето й — лицето на мъртвата Атриса.

А после той я нападна и Тиниса разбра, че късметът й се е изчерпал.

Сърпът описа серия от мълниеносни, грациозни дъги, които рисуваха спирали около нейния гард. Въпреки това Тиниса успя да промуши рапирата си между дъгите и двете остриета се сблъскаха с метален звън. Тя нападна, той отби, но без предишната лекота. За миг двамата се озоваха лице в лице, после Тиниса отскочи настрани и назад, преди Тисамон да е забил шиповете си в нея. И той затанцува подире й, мъж, превърнал битките в начин на живот още от детството си, мъж на четиридесет, който беше посветил последните тридесет години на дуела — дуела като изкуство и като препитание. Лампата беше останала зад него, превръщайки го в тъмен силует, в сянка, която изтласкваше Тиниса назад, стъпка по стъпка.

Сянка, която сееше смърт.