Империя в черно и златно

В товарното отделение на хелиоптера, в сън, който беше и по-малко, и повече от всеки сън, присънвал й се някога, той я беше попитал къде отиват и тя му беше отговорила.

Тя

му беше казала.

Би трябвало да попита Тото кога точно са разбрали за Мина, а после да пресметне назад дните до вечерта, когато Ааген беше приземил леталото недалеч от крепостните стени, за да го поправи. Това би трябвало да реши въпроса със съвпаденията.

Или да ги потвърди. Само дето нямаше желание да попита. Възможните отговори дебнеха в сенките като таласъми от детството й.

— Тото, аз… трябва да помисля. Да остана сама за малко.

Познатият инатлив израз изопна лицето му.

— Трябва да се прибереш вътре и да поспиш, наистина.

— По-будна от това не съм била — отвърна Че и беше вярно. — Моля те, Тото.

Макар и неохотно, той я остави, но първо се отби при маскирания като просяк часови и му заръча да я наглежда.

След като Тото се прибра в склада, Че се замисли за него. Не се бяха разделили чак толкова отдавна, а той много се беше променил. Сигурно всички са се променили, реши тя. Качиха се на „Небесен“ млади и наивни, но после бързо се наложи да пораснат. Да научат трудни уроци. Тото бе все така несръчен и срамежлив и сигурно никога нямаше да се отърве докрай от стеснителността си, както не би могъл да се отърве и от смесената кръв, която беше в основата на всичко останало, но в поведението му се долавяше нова решителност. Че никога не го бе смятала за боец, а ето че той се беше изправил с арбалет в ръце, за да я защити. Той, както и всички останали.

— Стига — каза внезапно тя. — Няма смисъл да се криеш. Знам, че си там.

Чу се сумтене, зад което прозираше смях, и Ахеос изпърха с криле от горните етажи. Като мравкоидите — и като бръмбарородните, с които се родееха, минасци не бяха проектирали града си с мисъл за движение във всичките три измерения. Затова един сръчен, лек човек с породени от Изкуство криле тук се чувстваше като цар.

Че го изгледа предпазливо. Кацнал бе на известно разстояние от нея и я гледаше със скръстени под плаща ръце.

— Защо? — попита го тя.

— Кой може да каже? — Стори й се, че долавя известна горчивина в гласа му, но може и да си въобразяваше. — Така или иначе, ето ме тук.

— Радвам се. Ти… — Не можеше да го изрече на глас. — Сънувах един сън, който… ми донесе утеха. А по онова време утехата беше кът за Салма и мен.

— Сън? — попита безразлично той.

— Да. Сън. — Друго нямаше да признае и толкова.

Той сви рамене.

— Вие, бръмбароидите… — поде, но не довърши. — Няма значение. Скоро ще се върнем в Хелерон и тогава пак ще си бъдем врагове, както му е редът. Да разбирам ли, че дългът ми към теб вече е платен?

— Дълг? — Тя направи крачка към него. — Задето те превързах ли? Заради няколкото шева? Ама и вие… обменният ви курс е много странен, да знаеш. Направил си за мен много повече, отколкото е било нужно! И аз никога, никога повече не искам да ти бъда враг!

Прииска й се да протегне ръка. Под всичките си маски Ахеос изглеждаше толкова объркан, толкова несигурен какво прави и защо е тук. Изглеждаше толкова самотен в студената нощ.

— Няма причина да бъдем врагове, напротив — продължи тя. — Ако осоидите дойдат в Хелерон, да не мислиш, че ще пощадят твоите хора? Повярвай ми, Империята не прави изключения.

Ахеос не каза нищо, но Че се досещаше за посоката на мислите му — че за неговия народ падането на Хелерон ще е лелеяна победа, дори ако пожарът подпали и собствената им черга.

— Стисни ми ръката — каза тя и я протегна под безлунното небе. Зрението на нейното Изкуство, все още толкова ново за нея, оцвети кожата й в тъмно сребро. — Стисни я сега, докато още можеш.

Когато най-после се подаде изпод диплите на робата, неговата ръка беше само един оттенък по-светла от нейната, но със същия цвят. Доловила колебанието му, Че се пресегна импулсивно и стисна ръката му. Не беше студена, а изненадващо топла.

— Аз съм Челядинка Трудан от Колегиум. Не говоря от името на семейството си. Не говоря от името на града си или на расата си. Но говоря от свое име и казвам, че ти дължа повече, отколкото бих могла да ти върна някога, защото в миг на най-голяма нужда ти беше до мен. Не знам защо. Не знам отговорите. Важното е, че ти дойде за мен, дойде на вражеска територия и проля от кръвта си, за да ме освободиш. — Думите се изливаха като порой и тя имаше странното усещане, че са нейни само отчасти.

Колкото до Ахеос, него думите й го сащисаха тотално.

— Такива думи не се изричат лекомислено — измърмори той и понечи да издърпа ръката си. — Нямаш представа колко силно могат да обвързват клетвите!

— Нищо лекомислено нямаше в думите ми — отвърна тя. Ахеос спря да се дърпа и я погледна в очите.

— Ти ме

виждаш

 — каза той и Че си даде сметка, че освен звездите и пушливата факла в другия край на площада, друг източник на светлина нямаше. Той я виждаше по силата на кръвта и расата си, тя виждаше него по силата на Изкуството си.

— Да, виждам те — потвърди тя. — Толкова време изгубих да призовавам Изкуството на предците, а накрая твоето… онзи сън се оказа достатъчен, за да го пробуди в мен.