Империя в черно и златно

Тиниса избегна поредния удар, опита се да премине в атака. Вече не мислеше, нямаше време да мисли. Краката, тялото, рапирата — сега всичко зависеше единствено от инстинктите й, от рефлексите й, все по-бързо и по-бързо. Посрещаше ударите му и ги превръщаше в свои, отново и отново. А той винаги беше готов да парира нейните и сякаш по силата на природен закон да подхване нова светкавична атака. И вместо да намалява, скоростта му се увеличаваше. Неговите стъпки ставаха по-бързи, нейното дишане се накъсваше. Тиниса вече почти не разчиташе на очите си, а съзнателната мисъл отдавна беше минала на заден план. Ударите връхлитаха от непрогледен мрак и тя не толкова ги виждаше, колкото ги чуваше. Парираше, отблъскваше, отстъпваше. За контранападение вече и дума не можеше да става. Тисамон не й даваше нито време, нито пролука. А после рапирата й се озова в капан между острието и ръката му, тя се опита да я издърпа, а Тисамон се хвърли напред. Тиниса усети как дръжката се извива в ръката й, стисна я упорито, Тисамон завъртя своята и я удари с все сила в стената… и тогава нейното острие, прекрасната рапира, която Стенуолд й беше купил, се скърши при предпазителя. Дори остро парче не й остана.

Той щеше да я убие.

И тогава Тиниса извика. Връзката помежду им все още беше достатъчно силна, за да знае тя, че Тисамон се готви за финалния удар.

И тогава се стегна да посрещне смъртта от ръката на баща си. С изненада установи, че я изпълва не толкова страх, колкото гордост и чувство за лично достойнство. Усети студения ръб на сърпа му. На гърлото си, разбира се. Като всеки боец и Тисамон си имаше навици. Дъхът стържеше в дробовете й и през хриповете Тиниса чу неговото накъсано дишане. Сигурно бе впрегнал целия си самоконтрол, за да спре смъртоносния удар.

Но не беше така. Той не помръдваше, не водеше вътрешна борба. Очите й бавно се нагодиха към полумрака в сивкавата периферия на светлика от лампата. Лицето му беше бледо петно, по което не се различаваше емоция.

Тиниса не смееше да изрече и една дума, не смееше да издаде звук, той също мълчеше.

А после острието потрепна и тя се стегна, за да овладее инстинктивната си реакция. Но острието нито се впи в плътта й, нито се отдръпна. Вместо това Тиниса усети плоската му страна върху бузата си, лекият натиск я принуди да приближи лице към Тисамон, после да завърти глава наляво и надясно, докато той напрягаше очи да я види.

А после усещането за допир изчезна и острието се сгъна назад по протежение на ръката му. Тисамон се обърна, едва различим силует в сенките, и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му се надигаше и спадаше в неравномерен ритъм.

Можела е да го убие тогава, осъзна тя по-късно и се зарадва, че идеята не й е хрумнала навреме.

— Ти си моя дъщеря — каза накрая той. — И

нейна

, проклета да е душата ми.

Думите я удариха като шамар, като нещо с плътност и тежест от веществения свят. Сърцето й се сви на топка и тя остави дръжката на счупената рапира да се изхлузи от разранените й пръсти. Направи несигурна крачка към него, затаила болезнено дъх.

— Всичко което каза, е вярно — продължи Тисамон. — Живях с мисълта за несъществуващо предателство цели седемнайсет години, а с истината живея от броени дни.

Искаше й се да му каже нещо, нещо презрително, нещо осъдително или нещо утешително, но не можа. Разтърсиха я хлипове, толкова силни, че й причиниха физическа болка.

Когато той най-после се обърна да я погледне, Тиниса видя същите белези на скръб и по неговото лице.

Едва ли би намерил в себе си сили да я докосне, помисли си Тиниса. Раните бяха пресни и кръвта течеше на воля. Въпреки това направи още една крачка към него и той сложи ръка на рамото й, отначало предпазливо като човек, който посяга към коприва, после решително като човек, който възнамерява да откъсне парливия стрък въпреки болката.

Тисамон прегърна несръчно дъщеря си, а тя се вкопчи отчаяно в него, заровила лице в гърдите му. Златната брошка се впи студена в бузата й.

30.

Че се събуди бавно, уплашено. Заобикаляха я звуци на хора, които се движат и говорят тихо. Лежеше на твърд сламеник, завита с някакъв плащ. Имаше ехо, но не познатото отсечено ехо на маломерна килия, примесено с дишането на Салма току до главата й. Това място беше по-голямо и имаше много повече хора. Нямаше никаква идея къде се намира.

А после просветлението я срита и я заля с вълна от екстаз — не беше важно да знае къде е, важното беше, че знае къде не е.

Не е в килията си. Не е в ръцете на Талрик.

Парченцата от мозайката се нареждаха бързо.

Бяха дошли да я спасят. Тиниса, молецородният и другите.

И тя беше свободна.