Империя в черно и златно

— В това няма смисъл. За мен няма. — Въпреки това макар и само за миг от думите на молецородния й се зави свят, сякаш бездънна пропаст се беше отворила пред краката й.

— Може и така да е, но това не променя факта, че твоят приятел е бил омагьосан. Онази танцьорка е магьосница — макар че пеперудородните може би имат друго име за хората с такива способности. — В думите му се прокрадна известна неприязън, от което на Че незнайно защо й олекна. Запита се дали е обикновена завист към танцьорката, която всички харесваха толкова много, или има и нещо повече. Току-виж Ахеос се оказал прав — че жената е магьосница и е направила заклинание на Салма.

Не го вярваше, разбира се, но не пречеше да попита за подробности.

— И какво е направила? Не че аз…

— Не че вярваш, че е направила нещо, но питаш какво е направила? — довърши вместо нея Ахеос с вдигнати вежди. — Била е отчаяна, предполагам. Била е слаба, заобиколена от врагове. Нейният народ използва това заклинание отдавна, то е просто, но много силно. Не е могла да го използва срещу тъмничарите и пазачите, защото вече е била тяхна собственост, а това го обезсилва. Но после се е появил твоят приятел и пеперудородната е видяла в него зрънце надежда. И понеже е била робиня и не е имала друг изход, тя е докоснала ума му. Това е всичко. Може би донякъде е повлияло и Изкуството на предците й, защото и то има власт над ума, но влиянието му е нетрайно. Щом е издържало толкова дълго и въпреки разстоянието, значи жената е използвала магия.

— Но аз не я видях да използва никакви… не направи нищо особено… нито… — Че млъкна, неспособна да довърши изречението си.

— А ти си знаела за какво да следиш, така ли? Жената е танцувала за него, нали?

— Танцува, да.

— Танцувала е пред много хора, но в ума си е танцувала единствено за него. Той го е възприел по същия начин. И това е било достатъчно, за да се активира заклинанието, без зелен дим и магически думи. Танцът е бил достатъчен да плени приятеля ти. А и той не се е съпротивлявал, предполагам, защото пеперудородните се славят и с чисто физическия си чар.

Че долови в гласа му намек за предишното презрение и си спомни нещо.

— Тя каза „нощен брат“, когато… когато се събудих от онзи сън. Очите й са като твоите, между другото.

Той помълча, преди да отговори.

— Да, казват, че някога, много-много отдавна, сме имали общи предци или нещо такова. Деца на слънцето, деца на луната. И ние ги мразим — добави почти весело той. — Мразим ги заради светлината им и заради омаята, която излъчват.

— Вие мразите много хора — изтъкна Че.

— О, заради понесените неправди мразим твоя народ от петстотин години. Но пеперудородните, тази най-слаба и най-безполезна раса, мразим откакто свят светува.

Хвърли последен поглед на стаите, в които се беше нанесъл едва наскоро. Тук го беше връхлетял такъв прилив на емоции, че споменът за тях се излъчваше от стените. Какви гледки, какви мисли. Ааген тръсна глава, но умът му не се проясни. Вместо това го поведе към терасата, където отворените капаци пропускаха дъжда.

Плановете на Талрик. Този човек винаги се забъркваше в опасни игри, но какво беше спечелил от последната Ааген можеше само да гадае. Талрик му беше стар приятел, но беше и офицер от Рекеф. А Рекеф не признаваше приятелството.

Мина лежеше притихнала под поройния дъжд. Ааген знаеше, че това спокойствие е измамно. Съпротивата се беше активизирала, окуражена от бягството на своята Дева. Талрик смяташе, че скоро ще ударят. Ааген знаеше, че част от войниците, които минаваха през Мина на път за фронта, близо хиляда на брой, все още са близо до града. Скоро в Мина щеше да се пролее кръв, така поне смятаха началниците. Добре, че Ааген нямаше да е тук, когато касапницата започне.

Талрик беше приключил с работата си в града и се готвеше да потегли обратно към каквито там заговори и козни беше привел в действие. Колкото до Ааген, той щеше да се върне към относителната простота на войната.

Добре беше, че е приятел на Талрик, защото той повече от всички хора имаше нужда от приятел, но в същото време съжаляваше, че пътищата им в Аста се пресякоха и че се оказа въвлечен в историята тук.

Стъпалата й бяха пристъпвали по голите дъски на същия този под, понесени в танц за него и само за него, ограничени от веригите и от стените на стаята. Споменът го накара да потръпне.

„Направих нещо ужасно.“

Не би могъл да каже на Талрик какво е станало. Не би могъл да каже на никого. Но стореното говореше само за себе си, висеше като облак над него и крещеше за вината му.

Тръгна към вратата. Малко оставаше. Багажът му беше приготвен, не че имаше много багаж сега. Хелиоптерът го чакаше на летището с подменени части, и огнярят беше там, готов да запали двигателите.

Вече нищо не го задържаше тук. Последна чаша вино, може би — макар че никакво количество алкохол не би могло да прогони спомените, — после щеше да тръгне.