Империя в черно и златно

— Не „майсторе“, нито „майстор Трудан“. Просто „Стенуолд“, моля те — поправи го Стенуолд, макар да знаеше, че е безсмислено. — Искам да ти се извиня за реакцията си тогава. Нямам право да съдя когото и да било, и най-малко заради произхода му. — „В крайна сметка, самият аз отгледах полуродната дъщеря на Тисамон.“ — Няма да застана на пътя на никой мъж, когото Че харесва. Е, освен ако не е осоид, може би. Или скорпионороден. — После въздъхна с крива усмивка, която Тото не успя да разчете. — Но няма и да я обещая на никого. Знам, че обичаят е такъв и че бих могъл да го направя, макар да не съм й баща. Но няма да го сторя. Челядинка е умно момиче и е в състояние сама да направи избора си. Разбираш защо казвам това. Аз не съм сляп, Тото. Виждам накъде отиват нещата откакто ги освободихте.

— Аз… разбирам, майсторе.

И след този разговор му остана само да чака сгодния момент, за да поговори насаме с Че. Тото, който беше отишъл в двореца на осоидите, без да му трепне окото, който беше пролазил по корпуса на леталото с фиксирани криле и беше запалил двигателя, докато земята връхлиташе стремглаво, сега трепереше като заек. Но нямаше избор, защото всички други пътеки водеха далече от нея.

Ахеос беше отишъл някъде или поне Тото не го виждаше наоколо, макар че това не означаваше нищо. Че стоеше до един от прозорците и гледаше проливния дъжд навън. Сигурно се тревожеше за Салма. Тото също би трябвало да се тревожи за него, но в главата му просто нямаше достатъчно място за всичките притеснения напоследък.

— Че…

Тя се обърна и го погледна с вяла усмивка.

— Наистина не е нужно да ме наглеждаш. Чичо Стен ли те прати?

„Чичо Стен“… Звучеше толкова детински, че го прониза в сърцето. Тото знаеше, че разликата им е само няколко месеца, но винаги беше възприемал Че като по-малка от себе си и доста по-малка от Салма и Тиниса.

— Не, аз… просто исках да поговорим, но… ако ти не искаш да…

Тя отново гледаше през прозореца.

— Не го разбирам този човек — каза тя. — Не мога да повярвам, че тръгна просто така. Мисли се за недосегаем. Ако го хванат сега, ще го убият. Осоидите нямат милост към избягалите роби. С очите си видяхме какво правят с тях.

Тото седна мълчаливо до нея.

— И всичко това заради жена, която почти не познава — добави Че. — Знам, че е глупаво, но… сякаш наистина му е направено заклинание или нещо такова.

„И още как“ — помисли си Тото, после каза:

— Има начини да… привлечеш нечие внимание, които нямат нищо общо с Изкуство или магия. Паякородните са известни с това, че плетат паяжини и карат хората да вярват в какво ли не… Има и други раси, които също го могат… — Каза последното многозначително, но Че не схвана намека.

— Въобще не ми пука за онази жена, надявам се само той да е добре. Толкова е лекомислен.

— Че…

— Да? — Тя се обърна да го погледне. По лицето й имаше мокри петънца и за миг той си помисли, че е плакала. После съобрази, че са следи от дъжда, който вятърът навяваше през пролуките на капаците.

— Аз… когато те плениха… Ние се познаваме… Отдавна се познаваме с теб… — Гласът звучеше странно в собствените му уши, като глас на непознат, на актьор, който репетира репликите си. Само че това не беше репетиция. Беше премиерата. Неговата премиера. — Какво мислиш за мен, Че?

Тя примигна насреща му, а после се усмихна и неговото сърце подскочи. Но плячката не беше захапала въдицата. Той не беше паякороден, нито молецоид, и не поставяше капани.

— Извинявай — каза тя. — Прав си. Ти направи не по-малко от другите, а аз така съм потънала в собствените си проблеми, че забравих да ти благодаря. Задето ми се притече на помощ.

— Не, аз не за това…

— Тото, знам, че понякога се чувстваш като аутсайдер. Изобщо не ми пука кои са родителите ти. За мен ти винаги си бил добър приятел още от времето, когато ми помагаше по механика. Знам, че понякога се чувстваш зле, особено покрай Салма и Тиниса, които са такива майстори на меча и изобщо са… каквито са. Повярвай ми, и аз съм се чувствала така. Нямаш представа какво е да отраснеш с момиче като Тиниса, винаги в сянката й, но… сега е различно. Сега всичко това е зад гърба ни. И ти си равноправен член на групата ни като всеки друг.

— Но…

— Но за мен си нещо повече — продължи тя и сърцето на Тото се сви болезнено. Не в пристъп на надежда, уви. Знаеше какво ще каже Че, все едно умееше да чете в бъдещето.

— Ти си ми като брат — изрече тя. — Като роден брат, наистина. Защото винаги си до мен.

Искаше му се да й каже още. Да я предупреди за Ахеос, да настоява дори, че трябва да го прогонят. Идеше му да се развика, да грабне арбалета си и да надупчи със стрели молецородния, където и да се беше дянал той, а после да вилнее, докато някой най-после се вслуша в думите му.

Но казаното от Че беше отнело силата му. Думите й го бяха пронизали като ножове. И той я остави при прозореца да чака завръщането на Салма.

33.

И тя чакаше, вперила празен поглед в косия дъжд, чакаше Салма да се прибере.