Империя в черно и златно

„Толкова дълго намирахме утеха един в друг“ — мислеше си тя. От началото на общото им пленничество до края му. „А сега, когато най-сетне сме свободни, той тръгна сам, поемайки неоправдан, глупав риск.“

Това беше само част от тревогите и тежките мисли, които не й даваха мира. Имаше го и проблемът с Ахеос, разбира се. Ахеос, който я плашеше, защото беше различен и чужд и защото предизвикваше особени чувства у нея всеки път, когато я погледнеше или докоснеше ръката й. А и Тиниса с нейните разкрития, че онзи надут богомолкороден убиец е не просто стар приятел на Стенуолд, а нейният истински баща. Че Тиниса, златното дете, в действителност е полуродна. През гъстата мъгла на всичко това думите на Тото почти не бяха стигнали до съзнанието й.

А после ахна и дори извика, толкова силно, че сигурно я чуха из цялата Империя, защото на покрива на една от сградите отсреща внезапно се появи подгизнала фигура. Салма. Спусна се уморено, като си помагаше с крилете колкото да не се пребие на паважа, после хукна през площада да се скрие от дъжда, а Че се втурна на свой ред да го посрещне.

— Салма! — извика тя и го прегърна. — Жив си! — А миг по-късно: — Не си я намерил.

— Знам къде е. — Салма изглеждаше на края на силите си. — Дали ще се намерят сухи дрехи да се преоблека? С осоидите си поиграхме на криеница, а времето е отвратително. Накрая се отказаха. Сигурно са решили, че и да ме хванат, няма как да ми развалят настроението повече от това.

Намериха му дрехи, които да облече, ушити от същото домашно тъкано платно, каквото носеха всички с изключение на Тисамон. Стенуолд се приближи.

— Дъждът намалява — каза им. — Скоро ще се съмне. Искам да тръгнем веднага щом слънцето изгрее.

— Няма да споря — отвърна Салма. — Писна ми от този град.

— Конете ни чакат извън градските стени — обясни Стенуолд.

— Както и пратеникът, предполагам? Онзи, който ще тръгне за Тарк?

— Точно така.

— И аз ще тръгна натам.

В първия миг нито Стенуолд, нито Че разбраха за какво говори.

— Не си ми нужен в Тарк — каза накрая Стенуолд, но този път Че се оказа по-съобразителна от него.

— Осоидите са я пратили с армията, нали? — попита. — Скръб в окови.

— В известен смисъл. Така или иначе, заминала е с тях.

Салма си спомни последното, което осородният занаятчия му беше казал. Вече стоеше на терасата, готов да отлети, когато Ааген добави:

— Тя е сменила името си, разбира се. Те често го правят, нейните хора.

— И какво е името й сега? — беше попитал Салма.

— Сега? Кой знае? — Меланхолична сянка прелетя по лицето му. — Когато тръгна оттук, наричаше себе си Радостта на Ааген.

И Салма си даде сметка, че през целия си живот на привилегирован благородник не е знаел какво е истинска завист. Досега.

— Ще тръгна с твоя човек за Тарк — заяви на Стенуолд с тон, който не търпеше възражения. — Ако искаш да ти свърша нещо там, няма проблем. Но посоката не подлежи на обсъждане.

Стенуолд въздъхна шумно като търговец, който усеща, че сделката се изплъзва от ръцете му.

— И не мога да променя мнението ти? В Тарк ще е много по-опасно, отколкото в Хелерон.

Салма само поклати глава.

— Добре тогава. Колкото до предложението ти, ще се възползвам. Дай ми малко време да помисля. Преди да тръгнем, ще ти кажа какво искам от теб.

После се обърна и остави Салма с ужасената Че.

— Салма, там има цяла армия от осоиди — изсъска тя. — Ако те хванат, ще те убият. А преди това сигурно ще те изтезават.

— Значи ще е добре да не ме хванат. — Той разпери ръце и я притегли в прегръдка. — С теб понатрупахме боен опит и когато всичко това свърши, пак ще сме заедно. Обещавам да се пазя и искам същото от теб. Ще се оправя, спокойно.

Доста неща имаха да опаковат и подготвят преди тръгване, а хората на Кимене имаха грижата да държат под око маршрута им за излизане от града. За онези, които не бяха в настроение да подреждат багаж или да пресмятат разстояния по карти, това беше период на неочаквано безделие. Навярно за да се спаси от поученията на Че, Салма се беше оттеглил нависоко, в таванското помещение на изоставена сграда, където дъските бяха изгнили и скърцаха зловещо под краката. Когато го проследи дотук, Тиниса впрегна докрай уменията си да се промъква тихо и незабелязано — а тези й умения не бяха за подценяване, както пролича и при среднощната й мисия с Тисамон във вражеския лагер при Аста, — но въпреки това не успя да го изненада.

— Никога не съм обичал да споря с приятелите си — каза тихо Салма.

Тиниса беше стигнала дотук отчасти благодарение на естественото си чувство за равновесие, отчасти с помощта на Изкуството си, позволило й да пропълзи по вертикалните стени там, където подовете на горните етажи бяха твърде крехки, за да издържат тежестта й. Сега тя протегна крак и изпробва стабилността на една греда. Подовите дъски наоколо бяха проядени от насекоми и се разпадаха от старост, но гредата изглеждаше сравнително здрава.