Империя в черно и златно

— Тото не би могъл да се качи тук, Че и Стенуолд — също — продължи Салма. Седеше в едно кьоше под разместените керемиди на продънения покрив. Сноп бледа слънчева светлина докосваше лицето му и подсилваше златистия му оттенък. — Богомолкородният и молецоидът не биха дали и пукнат грош къде съм отишъл и какво правя. Значи оставаш ти. И без съмнение имаш да ми казваш някои неща.

Скривалището му беше близо до другия край на гредата и Тиниса направи няколко крачки натам, разперила ръце, за да запази равновесие.

— И каква игричка играеш сега ти, поборнико на Федерацията? — попита тя.

— Нямам идея. Надявам се някой да ми каже правилата — отвърна Салма.

— Че казва, че било заради някаква си танцьорка. — Думата побра повече отрова от предвиденото.

— Ами моят народ винаги се е отнасял с огромно уважение към изкуствата — заяви той, при което Тиниса не издържа и ревна:

— Би ли спрял да се лигавиш поне веднъж, проклет да си?! — Думите й изгромолиха чак до мазетата в основата на продънената сграда и ехото ги усили като през рупор. Със същия успех би могла да разгласи из целия град къде е скривалището на съпротивата.

— Бях роб — каза простичко той, без да захапе въдицата. — Бях затворник. Отнеха ми небето. Отдавна не съм лигльо, уверявам те.

— Тогава защо отиваш? Защо не останеш с нас? С приятелите си, които… с хора, които те обичат? И не ми казвай, че си подхванал велик кръстоносен поход, чиято цел е да освободи всички роби на Империята един по един.

— Не би ми хрумнало да ти казвам такова нещо. — В светлината на слънцето лицето му беше красиво. Тиниса я сърбяха ръцете да го фрасне.

— Че казва, че онази жена е използвала Изкуството си върху теб или нещо още по-лошо.

Салма сви рамене и толкова.

— Значи нея обичаш повече, отколкото обичаш нас, това ли е? — продължи да го притиска Тиниса.

Той я изгледа тъжно.

— Може би за различните раси любовта е нещо различно — изрече тихо той. — Не мога да се преструвам, че тя не съществува.

„Но можеш да се преструваш, че аз не съществувам?“ Откри, че ръката й сама е легнала върху дръжката на новата й рапира. И след като го осъзна, само с огромно усилие на волята се сдържа да не изтегли острието.

— Салма…

Той стана рязко, размаха за кратко криле и кацна върху гредата срещу Тиниса, в обсега на рапирата й. Мускулите на ръката й потрепнаха, а в главата й, надигнали се изпод хиляди години погребано наследство, прозвучаха думите „Предизвикай го“.

— Не… — прошепна тихо тя, вперила поглед в лицето му.

„Предизвикай го. Само така можеш да го спечелиш. Покажи му уменията си. Победи го.“

Вече трепереше цялата. Гласовете на цяла орда богомолкородни бяха отхвърлили оковите на доскорошното й неведение и на годините колегиумско влияние. Салма не помръдваше, само я гледаше търпеливо. Част от нея не можеше да повярва, че още не е изтеглил меча си. „Бий се! — виеха гласовете в главата й. — Бий се с мен!“

Рапирата издрънча в ножницата и Тиниса внезапно загуби равновесие. Залитна върху гредата, Салма пристъпи бързо към нея и я прегърна, преди да е паднала. За миг Тиниса се отпусна върху гърдите му и гласовете замлъкнаха.

— Съжалявам — каза той. — Въпреки всичко трябва да отида. Нямам избор.

И щом усети, че Тиниса стои стабилно върху гредата, той направи крачка встрани, крилете му се появиха и го спуснаха гладко надолу, а Тиниса остана сама с перспективата за бавния и рискован път обратно.

Осородните очакваха съпротивата да надигне глава и това отклоняваше вниманието им, така че не беше трудно да напуснат незабелязано града с един от керваните на Хокиак, а няколкото монети за стражите при градските порти им спестиха подробния оглед. Империята не очакваше, че враговете й ще се изнижат от града точно сега. След като напуснаха очертанията на Мина, Кенисе пое ролята на водач — за страничния наблюдател приличаха на колона закачулени пътници, най-вероятно местни хора, излезли на лов за молци или да съберат нощни гъби. Слънцето вече захождаше към залез, когато напуснаха града, но Кенисе откри мястото на срещата преди да се е стъмнило съвсем.

Нямаше никого там, нито хора, нито коне, но старата минаска им каза да чакат. Не бяха минали повече от минута-две, когато от сумрака ги стресна глас.

— Ако не сте тез, дето чакам, да знаете че си отивам право вкъщи, а конете ще ги продам. — Гласът имаше странен акцент, а притежателят му, когато пристъпи от сенките, се оказа още по-странен. Че се пресегна към Изкуството си и очите й бързо се нагодиха към тъмнината — онова, което беше взела за кльощава мухоидна, се оказа нещо съвсем друго.