Империя в черно и златно

Стори й се, че лек вятър се надига внезапно между дърветата и разклаща листата.

— За друго не моля, а и какво бих могъл да предложа в замяна аз, който вече съм обвързан? — каза Ахеос.

Че поклати глава и посегна да го бутне по рамото за някакво обяснение. Вятърът ставаше по-натрапчив, ту по-силен, ту почти затихващ на неравни интервали. Сякаш от нищото пръстите на Тисамон се свиха около китката й и дръпнаха ръката й от рамото на молецородния.

— Каквото ще искате от мен, искайте — изрече Ахеос, но гласът му трепереше.

И тогава тя чу. Шепотът на дърветата, шумоленето на листата, скърцането на насекоми в нощта. Десетки естествени звуци, които се сливаха в един глас. Ако се вслушаш внимателно.

„Сърце и душа, кръв и кост, ум и воля, какво би дал?“

Че изскимтя като сритано пале и ако не беше ръката на Тисамон, щеше да се свлече на земята.

„Ти се връщаш при нас, послушнико, със своята награда и своята дързост. Питаш какво ще поискаме? Върви и расти. Стани велик. Облечи робите на скрир и научи тайните. Иди до края на света, ако искаш. Но винаги помни, че си обвързан, обвързан към нас, към нашата орис, където и да идеш. Един ден, в някоя сянка, в някое огледало, в повърхността на поток ще ни видиш и ние ще поискаме своето. И този ден ще е скоро.“

— Ахеос? — измрънка Че с изтънял от уплаха глас.

— Виждаш ли ги? — попита тихо той като ловец, който не смее да отдели поглед от плячката.

— Да ги виждам? Не, но ги чувам. Чувам гласове, Ахеос. Кой говори?

— Очите ти провиждат в тъмното като моите, Че. Искам да ги видиш.

Тя се огледа трескаво, но там нямаше никой, а и никое обикновено човешко същество не би могло да вдъхне живот на глас като този.

„Тисамон“ — проговори отново горският хор, при което богомолкородният пусна ръката й и изправи гръб. Само дето между дънерите на тъмните дървета все така не се виждаше никой.

„Тисамон — повтори гласът, — променил си се откакто мина за последно оттук.“

Богомолкородният, този най-страшен мъж от всички страшни мъже, които Че беше виждала, възкликна уплашено и това я потресе повече от всичко дотук.

„Когато отиде на изток, ти беше Тисамон Кухия. Сега си Тисамон Целеустремения. Но целта ти е скрита от нас, Тисамон. Така, както е скрита и за теб самия. Какво искаш, да пратиш момичето към едно по-добро бъдеще или да стовариш на плещите й миналото?“

Тисамон не отговори, но Че виждаше, че зъбите му са оголени, а погледът му е вперен немигащо в нещо напред. Проследи погледа му и

видя

.

И тогава се срина и скри лице в шепи. Много бяха, двайсетина поне, и всичките бяха ужасни. Направени бяха от гладък хитин и назъбени шипове, от чвореста дървесна кора, тръни и преплетени шипки, но бяха и хора с богомолкородни черти, толкова близки до тези на Тисамон, все едно му бяха кръвни роднини. А очите им бяха огромни и вперени, вперени…

Беше ги зърнала само за миг преди да скрие лице, но образът, гледката щяха да останат с нея до края на дните й.

А после усети ръката на Ахеос върху раменете си, чу гласа му, тих и успокоителен, и впи ръце в него, защото нямаше друго, за което да се хване.

— Кои са тези? Защо ме доведе тук? Защо?

— Това е историята за призраци, която децата си разказват нощем, Че. Това е кошмарът, който остава с теб, когато се събудиш. Това е най-лошото от тъмната магия. И аз искам от теб да повярваш, Че. Трябва да повярваш.

Беше притиснала лице в гърдите му, за да се скрие от другото, което не искаше да вижда.

— Не мога да повярвам. Не мога да живея в свят, населен с такива неща. Моля те…

— Утре ще си повтаряш, че си видяла просто маскирани хора или че зрението те е подвело, или че просто си ги сънувала, но аз искам да запомниш това, Че. Трябва да помниш, че си видяла нещо истинско, което не можеш да отхвърлиш с помощта на логично обяснение.

Най-накрая Че събра смелост да срещне погледа му.

— Но защо?

— Защото това е моят свят, Че, и аз искам да го видиш, да признаеш съществуването му. Моят народ е народ на полумрака, на Вещото време преди да се появят вашите механизми и лостове. Не сме каквито сме били, преживели сме провали и броят ни е намалял драматично, но все още ни е останала някаква сила. Ние сме пазителите на малкото тайни, които светът е съумял да опази.

— И искаш от мен да…

— Бих искал да споделя света си с теб, стига съзнанието ти да се отвори за него. Стига поне веднъж да разкъсаш воала на съмнението, който заслепява всички от твоята раса. Аз може и да мразя машините, но поне признавам, че съществуват. Че, моля те да погледнеш. Моля те.

Молеше я, наистина я молеше, и това реши нещата. Вместо да я принуди, той беше готов да се подчини на нейната воля.

И впила до болка пръсти в гърдите на Ахеос, Че погледна над рамото му. Очите й различиха ръбатите силуети сред дърветата. Сега те говореха на Тисамон. Само на него, защото гласът беше тих повей, в който Че не различаваше думи. Очертанията им също бяха размити, местеха се, сливаха се с дърветата и помежду си. Че се разтресе под натиска на собственото си съзнание, което — с изключение на една непокорна частица — й крещеше да отклони поглед.