Империя в черно и златно

— Това е, друго не знам — продължи Скуто. — Не е като да няма сбивания, най-вече с мравкородни от Тарк, които си търсят белята. Осичките не бягат от битка, но пък плащат охотно глобите, които им налага Съветът. И си седят там, наливайки пари в града, а ние си кротуваме тук и се чудим какво всъщност искат, чумата да ги тръшне дано.

— Пропускам нещо — произнесе замислено Стенуолд и сведе поглед към свитите си в юмруци ръце. — Всички пропускаме нещо. Знам, че едва ли ще има полза, но трябва да говоря със Съвета на магнатите.

— Няма да чуят и дума от онова, дето ще им го кажеш, шефе — вметна услужливо Скуто.

— Съветът като цяло — да, но има един-двама, с които се познаваме отдавна. Задължени са ми. Не казвам, че ще вземат думите ми толкова присърце, колкото би ги взел Тисамон например, но все пак е нещо, а и ще получа допълнителна информация от тях. Междувременно, искам от вас да разпънете мрежите си нашироко. Трябва да разберем какво е намислила Империята. Съдбата на Хелерон зависи от това. А и съдбата на целите Равнини.

Скуто скочи от тезгяха и започна да раздава заповеди, а Стенуолд се обърна към своите хора.

— Нашата роля във всичко това още не е приключила. Рано или късно ще ни дойде редът. Засега настоявам повечето от вас да стоят тук и да чакат по-нататъшните ми указания, докато картинката не се изясни.

— От мен сигурно ще искаш да ида при хората си? — попита Ахеос.

— Така е. Би ли говорил с тях от мое име?

— Не. — Молецоидът скръсти ръце. — Но ще говоря от името на истината, а това би трябвало да ти свърши същата работа. Аз не съм твой агент, Стенуолд Трудан.

— Тогава не го прави за мен, още по-малко за Хелерон. Направи го за Равнините, Ахеос. И за своя народ, разбира се, който на времето е имал проницателен взор и с малко късмет може да си спомни това. Хората ти трябва да разберат, че поотделно ние сме лесна плячка за Империята, нейната армия и нейните роботърговци. Стари вражди прекрояват от столетия границите на Равнините. Твоят народ мрази моя. Народът на Тисамон мрази паякородните. Мравешките градове-държави се мразят помежду си. И ако не успеем да зашием тези рани, макар и временно, със сигурност ще изгубим войната.

Ахеос, който очевидно си беше подготвил хаплива реплика, изглежда реши, че е по-добре да я преглътне.

— Прав си, разбира се — каза вместо това той. — Ще отида при моите хора и ще им разкажа какво съм видял. Не съм сред първенците на народа си, камо ли от водачите, но ще направя необходимото думите ми да бъдат чути.

По всичко личеше, че е казал каквото има да казва, и Стенуолд вече се обръщаше към останалите, когато Ахеос продължи:

— Бих искал племенницата ти Челядинка да дойде с мен.

В последвалото мълчание гласът на Скуто изведнъж изскочи на преден план, разпределяйки кварталите и териториите между агентите. Колкото до групичката около Стенуолд обаче, думите на молецоида все още ехтяха силно в ушите им.

— Не! — извика Тото. Беше извадил инстинктивно меча си наполовина от ножницата и това промени всичко. Тисамон настръхна моментално, а Тиниса откри, че на свой ред е посегнала към рапирата си. Стенуолд размахваше трескаво ръце да ги усмири, с пълното съзнание, че Скуто е млъкнал насред изречението и гледа изпод вежди към тях.

— Това е немислимо — каза на Ахеос той. — Как изобщо ти хрумна да искаш подобно нещо?

— Защото ще помогне — отвърна Ахеос. — От мен се очаква да ги убедя, че трябва да помогнат на народа ви за наше собствено добро, и смятам, че ще е полезно за каузата ни, ако представя Челядинка на нашите старейшини, майстор Трудан. Това ще помогне. Те трябва да я видят.

— Не си го и помисляй дори! — сопна се Тото. — Нито за Че, нито за когото и да е от нас!

— Ще я убият — вметна Тиниса.

— Не, няма — възрази Ахеос. — Наистина ли смятате, че гостоприемството ни е толкова чуждо? Не съдете за нас по критериите на

този

безсрамен град. Ако я заведа с мен в Тарн, Че ще е в безопасност. Не мога да гарантирам, че ще я посрещнат с отворени обятия, но нищо лошо няма да й се случи.

— Въпреки това отговорът ми е отрицателен — каза твърдо Стенуолд. — Не желая да споря по въпроса. Няма да рискувам живота на племенницата си…

— Чичо Стен. — Когато най-после успя да се намеси, в гласа на Че имаше толкова стомана, че всички млъкнаха и впериха очи в нея. — Спомняш ли си последния път, когато се опита да ме задържиш далеч от опасността?

Той я гледаше и мислеше за дългата поредица от случайности, отвели я от пътническия салон на „Небесен“ до занданите в Мина.

— Ти какво… да не искаш да отидеш с него?

Че преглътна, събирайки куража си.

— Ти си преди всичко учен, чичо. Кажи ми, като учен, колцина от нашия народ са имали шанса да видят с очите си залите на молецородните? Можеш ли да посочиш поне един наш съвременник?

— Че, нито ти, нито някой от нас може да предвиди какво те чака там. Всеки град и всеки народ има свои правила за гостоприемство, правила, които всеки град и всеки народ от време на време нарушава. С което не искам да обидя никого, но е факт.