Империя в черно и златно

— Имам доверие на Ахеос — заяви тя. — И ако мога да помогна с нещо вместо да седя тук и да си клатя краката, ще го направя без колебание. Ти не знаеш, чичо Стен, какво преживях откакто се разделихме в Колегиум. Бях беглец, участвах в битки, бях робиня и затворничка. Вързаха ме на маса за мъчения, дори ударих шамар на един осороден офицер. Вече не съм просто студентката Челядинка, която трябва да държим под похлупак. Отивам с него. Длъжна съм.

Стенуолд въздъхна издълбоко и скръбно някак, сякаш оплакваше неотвратимия ход на времето, чието колело се е завъртяло, докато той е гледал другаде. Чу Тото да настоява бурно, че не бива да пуска Че, но сигурно и той разбираше, че това вече не зависи от Стенуолд.

— Върви — каза й той. — Но искам да си отваряш очите на четири. Права си. Макар да си моя племенница, макар да си част от малкото ми семейство, ти си войник в тази война, а рискът е постоянен спътник на войниците.

След като се стъмни, Ахеос изведе Че от града по най-късия маршрут, после поеха по периферията му, сякаш молецоидът нямаше търпение да се махне от сянката на Хелерон. Скоро подминаха големите преносими хангари, където кипеше подготовката за последната отсечка от релсовия път между Хелерон и Колегиум — Железния път, както го наричаха — и където метален ритъм отмерваше всяка изминала минута от деня и нощта до изтичането на крайния срок.

Вървяха към планините. На открито зрението на Че отслабваше с разстоянието и макар земята пред краката й да прозираше в оттенъци на сивото, планините все така тънеха в мрак като черни силуети, накъсващи звездното небе.

Вървяха вече няколко часа, а не носеха никаква екипировка за изкачване по страховитите склонове. Дори Ахеос да знаеше някоя тайна пътечка към дома си, Че не беше сигурна, че ще е в състояние да я изкатери.

— Сигурно ще се наложи да починем малко в подножието — предупреди го тя.

Той сякаш не я чу, зает да оглежда изкачващия се, обрасъл с храсталаци терен за някакво специално място или знак. Погледнеше ли на север и на изток, Че виждаше светлинките на мините и каменоломните, сред тях несъмнено и кариерата на Елиас Продан. Зачуди се дали хората на Ахеос планират поредното нападение и кой ли е наследил собствеността на Елиас.

— Ще пристигнем още тази нощ — каза Ахеос. Вече се беше стъмнило.

— Надценяваш ме.

Той най-сетне се обърна да я погледне. Светлите му очи улавяха несъществуващата светлина, различима за усиленото й зрение.

— Не можеш да летиш, нали? Чувал съм, че някои бръмбароиди могат.

— Много малко, при това зле. А аз — никак — отвърна тя. — Толкова… толкова ми се иска да можех да полетя, колкото и тромав да изглежда полетът ми отстрани. Само че изобщо не ме бива с Изкуството. Даже нощното ми зрение се появи едва след като… след като сънувах, че… — Стегна се, решена да го изрече на глас: — След като ти ми се яви онази нощ на път за Мина.

— Имаш повече умения, отколкото предполагаш — каза той. — Бръмбароидите са издръжливи, дори моят народ признава това. Помисли си за всичко, през което премина и издържа. Наистина ли мислиш, че Изкуството ти няма дял? Но до Тарн ще стигнем и без да летиш. Просто ми намери достатъчно сухи съчки и аз ще призова по-удобен транспорт.

— Ще призовеш? Пак магия, така ли? — попита тя.

— Ще ми се да кажа „да“ и да си припиша заслугата, но истината е, че става въпрос за обикновен номер.

След като събраха достатъчно материал, Ахеос се зае да го подреди по някакъв свой си специален начин — и да имаше модел или рисунък, Че не успя да го различи, — после запали купчинките суха трева и съчки, докато двамата не се озоваха в центъра на неправилен кръг от малки огньове. Студени тръпки полазиха по гърба на Че — въпреки уверенията му всичко това й приличаше на магия.

А после усети нещо в небето. Наистина го усети, а не го чу, защото нещото не вдигаше шум, но замахът на крилете му беше толкова мощен, че пламъците се разтанцуваха и топлият им дъх я погали. Че посегна към Ахеос и се вкопчи в ръкава му, докато небето над тях почерняваше с очертанията на някакво гигантско крилато създание.

А после нещото се снижи и очите й го уловиха в цялото му бледно величие. Беше си молец, ни повече, ни по-малко, и когато низходящата спирала на полета му смали перспективата, Че видя, че мъхнатото му тяло е по-едро от тялото на кон, а размахът на крилете му е великански — всяко колкото шестима мъже, легнали един зад друг на земята. Главата му беше малка, очите бляскаха сред лъскавата козина, а две дълги изящни антени се протягаха напред. Когато кацна, вятърът на крилете му загаси повечето малки огньове на техния кръг.

— Ние, тарнците, не винаги сме в състояние да летим нависоко и надалеко. Понякога ни наляга умора, друг път сме ранени. — При тези думи Ахеос я погледна с усмивка. — Смятах да прибегна до услугите на този приятел, след като се измъкна от конюшните, където ми налетя ти, но после се случиха други неща. — С едно плавно движение, подпомогнато от собствените му криле, Ахеос се метна на гърба на гигантското създание и й протегна ръка да се качи при него.