Империя в черно и златно

Че се приближи бавно до молеца, заобикаляйки огромното му крило, сложи предпазливо ръка върху гъстата козина и усети вътрешна топлина, каквато липсваше при повечето видове гигантски насекоми. Хвана ръката на Ахеос и с негова помощ се покачи върху гърба на молеца. Създанието се размърда за миг на шестте си крака, намествайки допълнителната тежест. Седло нямаше, но през устата му бяха прекарани въжета, които Ахеос държеше като конски юзди.

— Трябва да се хванеш здраво — заръча й той, затова Че го прегърна през кръста и притисна колене към мекото туловище на молеца.

Ахеос подаде някакъв сигнал с юздите и с едно-единствено шеметно движение насекомото се изтласка във въздуха, а Че изпита абсолютната увереност, че ще се хлъзне назад, мощното крило ще я запрати нанякъде и след кратък полет тежкото й тяло ще се устреми към земята като камък. Стисна отчаяно Ахеос, толкова силно, че усети твърдите очертания на шевовете, с които самата тя беше затворила раната на хълбока му преди време.

А после ритъмът на полета започна да й се изяснява и опроверга очакванията й. Вместо да пърха трескаво като малките си събратя, гигантът размахваше криле в бавен, почти тържествен ритъм и при всеки замах набираше скорост и височина. Ритъм, търпелив и неуморен, който съживи спомен от детството й — за една разходка с лодка. Беше още съвсем малка тогава, седеше с ококорени очи на пейката, а Стенуолд гребеше с лекота. Че поотпусна хватката си около Ахеос и се огледа.

Бяха толкова далеч от земята, че от Хелерон се виждаха само червените светлинки на леярните му, и толкова далеч от планината, че склоновете й тънеха в мрак. Над тях имаше само звезди. Тя, Ахеос и молецът бяха единствените живи същества в света, летяха през студения застинал въздух, все по-високо и по-високо. Че облегна глава на рамото на Ахеос. Беше толкова тихо тук, горе. Крилете на насекомото се движеха безшумно, а полетът им беше тъй плавен, че въздухът почти не помръдваше. Напълно различно от фикса, който беше пилотирала, от гигантското туловище на „Небесен“ и от дрънчащия имперски хелиоптер.

„Колко хубаво би било, ако можех да летя така“ — помисли си Че. Още от най-ранно детство копнееше за нещо такова и ето че сега мечтата й се беше изпълнила най-неочаквано. Нямаше представа откъде идва копнежът й, защото Стенуолд не можеше да лети, Тиниса също. Че често поглеждаше през прозореца на спалнята си към облаците и звездите, следеше със замечтан поглед трескавия полет на мухородните пратеници и тромавия заход на леталата към летището и знаеше, че има нещо, за което винаги ще мечтае, но никога няма да има.

А после планинските склонове влязоха в полезрението й и тя разбра, че пред очите й лежи Тарн.

Представяла си бе ниски къщи, които се катерят по склоновете, или дори пещери, издълбани в скалата. Знаеше, че молецородните са древен народ и че тази планина, превърнала се в тяхно последно убежище, е била и първият им дом. Досега обаче този факт си беше оставал суха академична материя.

Най-ниските склонове, които се виждаха от въздуха, бяха изсечени терасовидно, всяко ниво бе широко по десетина метра и разделено на парцели със селскостопански насаждения, напоявани чрез сложна мрежа от тесни разклоняващи се канали. Тук-там се виждаха барачки и навеси за фермерите, но не това беше Тарн. Тарн се ширеше на по-високите склонове. На площ с височина повече от сто метра планинската снага беше превърната в град.

Следващата им среща беше в затъмнената задна стаичка на евтин хан с бръмбаророден съдържател, където гостите трябваше сами да си осигурят лампи, ако държат да им е светло. Талрик не държеше. Нямаше никакво желание да вижда собственото си лице, ухилено подигравателно в сумрака.

Макар единствената светлина да идваше от звездното небе зад тесните прозорци, Сцилис лесно си намери стол, но пък паякородните имаха силно зрение. Талрик го чу как си налива вино и отпива.

— Някакъв напредък? — попита нетърпеливо той.

Сцилис преглътна и изсумтя разочаровано.

— Долнопробна реколта, ужасна. Предвид оскъдните ми средства напоследък щях да те помоля да намериш нещо по-добро, но вкусът на твоите хора за вино е направо отвратителен.

Талрик изсъска през зъби.

— Времето изтича, Сцилис.

— Знам, майоре, но нямай грижа, положението е под контрол. Знам всичко за разделената групичка на Стенуолд. С това лице съм като негова сянка.

— Мислех, че ще продължиш с тях в ролята на Кенисе.

— Реших, че няма да е убедително, а в моето положение и най-малкото съмнение би било фатално. Затова намерих нещо по-добро — идеалната възможност, която сама ми се предложи като на тепсия. Горките, толкова бързаха, че дори не им хрумна да се запитат защо Кенисе си е тръгнала, без да каже и едно довиждане.

— Кой? — Неприятно чувство обзе Талрик, макар че сам не можа да определи точно какво. — Чие… лице носиш сега?

— Тайните са моят живот, майоре. Мислиш ли, че бих ти поверил живота си? Ти би ли ми поверил своя?

— Какво имаш за мен, казвай.