Империя в черно и златно

— Победи ме. Победи ме с два на нула удара — призна тя. — Имам още една синина на хълбока, по-малка от тази, но с прекрасна окраска, прилича на разноцветен букет. Мога да ти я покажа, ако искаш? — Тя наклони глава с преиграно кокетство.

Салма сви безразлично рамене. Чертаеше разсеяно с пръст фигури по стената.

— Не съм лечител — каза с мила усмивка, — но ако искаш… И какво? Или наистина си си въобразявала, че можеш да го победиш?

— Исках да видя дали мога да го накарам да се бие сериозно, Салма. Това беше целта. И това… — тя прокара друга четчица по синината на лицето си. — Това е медал за битките, които ще водя тепърва.

— Паешки битки.

— Твоите хора не играят ли тази игра, Салма?

Този път го хвана и той се засмя.

— Е, може и да я играем, но никой не я играе толкова добре, колкото паякородните. И това важи дори за паякородна, отгледана от бръмбароиди. Сигурно е нещо в кръвта ви.

— В кръвта и в Изкуството — съгласи се тя. — Трябваше да разбера. Сега, след като Стенуолд ми обясни всичко, на мен и на всички ни, трябваше да разбера, за да съм сигурна в себе си.

— За госпожица със синина, голяма колкото езерото Сидерити, определено изглеждаш сигурна в себе си.

Тя обърна отново гръб на пудрите и гримовете и разкри пред Салма едно съвършено, недокоснато лице.

— Каква синина? — попита със сладко гласче. — Пък и с Пиреус пак ще се срещнем и тогава ще го победя. Не само богомолкочовеците са злопаметни.

Челядинка Трудан, по-позната като Че, медитираше. Стая за медитация имаше във всяка що-годе голяма колегиумска къща, а в по-бедните квартали на града за целта на мълчаливото общение бяха издигнати обществени сгради. Ако беше отишла в мравешкия град Век, на мили надолу по крайбрежието, би открила огромни ехтящи зали, пълни мъже, жени и много деца, всеки потънал в общение с безкрайното. В земите на богомолкоидите, във фортовете Етерион и Нетион, дълбоко в лесовете имаше полянки и горички, където никой никога не вадеше меч, където единствено съзнанието танцуваше на воля.

Не ставаше въпрос за богове. Като добре образована девойка, Че познаваше теорията. Дори в Лошите стари дни отпреди революцията не е ставало въпрос за богове. Много отдавна, когато предците им били лековерни роби на магьосници шарлатани, не е имало нито идоли, нито олтари. Въображаемите духове и сили, в които вярвали молецородните господари, били призовавани, подчинявани и контролирани — било религия, но не и преклонение.

Медитацията беше различна от онова древно шарлатанство. Никой не се съмняваше във важността й. Неоспорими доказателства имаше навсякъде около тях. Медитацията беше Изкуството на предците, основополагащата сърцевина на насекомородните. Дали беше медитацията, която помагаше на мухородните да летят и на мравкоидите да четат мислите си; или медитацията, която правеше богомолкочовеците бързи, а паякородните — хитри, съзерцанието така или иначе беше Изкуството, което живееше във всеки един от тях и чакаше да бъде отключено.

Челядинка Трудан никак не я биваше в медитацията. Не защото беше бавна, тъй като бавността й по-скоро би помогнала. Напротив, имаше бърз ум, който твърде бързо се отегчаваше от бездействието. Едва достигнала някакво ниво на съзерцание, умът й хукваше по друга пътечка и я оставяше да мига омърлушено в познатата стая. Точно както сега.

Дуелът във Форума не беше помогнал. По-лошо дори, споменът за него сигурно щеше да я преследва до края на дните й. Затвореше ли очи, вместо да открие покой, тя виждаше Форума на умелите. И Фалгър, който стои срещу нея, стиснал твърде силно меча в едната си ръка. Глуповато на вид хлапе и не особено атлетично. Слаб противник, когото би трябвало да победи с лекота.

Всички погледи бяха съсредоточени върху нея и усещането беше ужасно. За разлика от Тиниса, Че мразеше да е в центъра на вниманието. Но не заради публиката се бе смутила толкова, а заради съотборниците си, чиито погледи дълбаеха дупки в гърба й. И най-вече заради чичо Стенуолд, защото отчаяно искаше да му докаже, че я бива в това.

А уж се опитваше да медитира. Че събра разхвърляните си мисли и ги смете под килима. Не беше нещо, което да я затрудни, нали така? Повечето хлапета започваха на осем-девет години и му хващаха цаката бързо. По целия свят бръмбарородни мъже и жени, а и хора от всичките раси на човечеството, седяха с кръстосани крака на земята като нея и отваряха съзнанието си за своя идеал. Примитивните хора може да са имали своите богове, а Лошото старо време е имало тотеми и духове, но разумните мислители на нейната раса бяха изказали концепцията за Идеалната форма. Всички идеи, казваха те, притежават своето съвършено теоретично изражение и Че се опитваше да поведе съзнанието си към формата на Идеалния бръмбароид. Сънародниците й от целите Равнини и отвъд си бяха представяли Идеала, бяха го проучвали и усъвършенствали, черпили бяха сили от него в продължение на хилядолетия, много преди да се появи първата писана история.