Империя в черно и златно

Стенуолд пристигна пред главния портал към Залите на занаятите и плъзна поглед по извитата на дъга линия от работилници и ковачници в двора пред него. Налегнаха го спомени. Бяха построили още две сгради откакто самият той се беше обучавал тук като студент, а по каменните зидове наоколо се беше натрупала мръсотията на още две десетилетия. Не политиката, не бойните изкуства, нито философията и историята, а това тук беше двигателят, дал тласък на Колегиум след революцията, която беше сложила край на Лошите стари дни. Тук беше сърцевината, на която Колегиум дължеше величието си — не войниците, не пълководците, не шантавите мистици, а занаятчиите. Трудолюбивите създатели. Стенуолд не беше и единственият с фамилия Трудан. Сред неговия трудолюбив народ имена като Трудан, Ковач и Строян бяха сред най-често срещаните.

Влезе вътре, чистата му роба вече изцапана със сажди и пепел, профуча с кратко кимване покрай портиера и пое през шумните зали, грейнали в червено от бумтящите пещи и пълни с кълбяща се пара, оглеждайки се за Тото.

Заради вълнението покрай наближаващите Игри нормално би било студентите да отсъстват от днешните занятия. Но занаятчиите бяха особена порода и Тото не беше единственият, който се трудеше в задушната работилница. Останалите бяха чистокръвни бръмбарородни с изключение на един мравкочовек от Тарк, който изпъкваше с бялата си кожа на общия фон. Свързваше ги любовта към занаята. Сред малцината присъстващи Стенуолд позна сина на един занаятчия и дъщерята на изтъкнат търговец на коприна — и двамата работеха здраво, всеки потънал в личната си механична мечта. И Тото не правеше изключение, прегърбен над един задвижван с педали струг, с тъмни защитни очила срещу искрите, изхвърчащи на фонтани от изтерзаното парче метал, което младият мъж оформяше търпеливо.

Стенуолд го наближи, но не откъсна младежа от работата му. На тезгяха отстрани вече лежаха няколко готови механизма, всичките изглеждаха варианти на едно и също изделие, всичките изработени грижливо до последния детайл. Стенуолд беше чувал от колегите си колко добър е Тото в онова, което е избрал за свое призвание. Жалко, че младежът беше полуроден, беден, че и сирак на всичкото отгоре. Ако произходът и финансовите му възможности бяха други, учителите му биха го определили с една-единствена дума — „велик“. В продължение на векове Колегиум се беше усъвършенствал в налагането на своите основополагащи идеали — свобода за всички и възможност за всекиго — и ако Тото беше попаднал в друг град, щеше да е роб в най-лошия случай и черноработник в най-добрия. Тук, в Колегиум, той беше получил стипендия и беше усвоил ценни умения, но произходът му го спъваше като окови на глезените. Всички писани правила бяха на негова страна, а всички неписани — срещу него.

Стенуолд взе един от завършените механизми и го огледа. Представляваше продълговат контейнер, голям колкото юмрука му, и вътре имаше нещо като помпа, но точното му предназначение убягна на Стенуолд. Тото погледна към него, после спря да натиска педала и се дръпна от струга. С очилата, работните ръкавици, тежката престилка и коженото кепе приличаше на всеки друг чирак в залата, но Стенуолд го беше познал по прегърбените рамене и наведената глава.

— Трябвам ли ви за нещо, майстор Трудан? — попита младежът. Гласът му беше типичен за всички чираци — не твърде силен, но изтънен така, че да се чува над машинната врява в помещението.

— Обучавах се в същата тази зала — каза Стенуолд и несъзнателно премина в същия режим на говор. — Но отдавна не съм заставал на струга. Какво е това нещо?

— Въздушна батерия, майстор Трудан.

— Не е нужно да си толкова официален с мен, Тото — каза му той, после добави: — Не помня въздушните батерии да са част от учебната програма.

— Не, това е нещо като личен проект, майсторе — отвърна Тото. — Понеже всички отидоха на Игрите, реших, че мога да…

— Знам, да. — „Същото правех и аз на неговите години. Мислех си, че цял живот ще бъда занаятчия.“ — Малко ме е срам да попитам, защото май би трябвало да го знам, но какво точно е въздушната батерия?

Промяната в младежа беше забележителна. Докато обясняваше, разглобявайки изделието, очите му грееха, а оживлението му набираше инерция като машините, сред които работеше.

— Ето вижте, майсторе, тук вътре има камерка, пълна с въздух… виждате ли еднопосочната клапа… сега камерката е пълна и… запъвате я като автоматичните арбалети с това лостче тук — натискате с палец три-четири пъти… с което поставяте въздуха в камерката под налягане, голямо налягане… и после, когато лостчето е в това положение, можете да изпуснете целия въздух наведнъж… и да получите кажи-речи толкова ускорение, колкото и при заряд с огнепрах.

— Чук и клещи — измърмори Стенуолд. Беше впечатлен. — И за какво смяташ да го използваш?

Тото вдигна очилата си. Под тях останаха два светли кръга на фона на потъмнялото му от сажди и мръсотия лице.

— За оръжия, майсторе.

— Оръжия ли?