Империя в черно и златно

Изкуството беше общо за всички раси, но и уникално за всяка. На него богомолкородните дължаха костните шипове по ръцете си и невероятната си бързина. То беше тихият глас, чрез който мравкородните си разменяха мисли и координираха действията си в битка. То правеше някои силни, други — издръжливи. То можеше да замъгли умовете на врага или да се изкатери по вражеските стени. Позволяваше на хора да летят… О, какво ли не би дала да полети! Уви, бръмбарородните бяха пословично неумели в летенето, тромави и тежки, но… ех, да можеше да полети, дори да се рее само във въздуха без помощта на машина или животно! Мухородните и молецоидите, а и другите, сигурно биха й се присмивали, но тя не би имала нищо против, ако ще полетът й да е най-тромавият и най-бавният на света.

„Твърде много мисля — реши тя. — Рационалното у мен ми идва в повече.“ Не че Изкуството беше ирационално като древната лъжлива магия на молецочовеците. Не, просто й беше непонятно и тотално извън възможностите й.

Въздъхна. Нямаше смисъл. Продължаваше упорито да й убягва. А в момента се чувстваше достатъчно потисната и без този пореден провал.

Зачуди се дали нещата щяха да са различни, ако беше спечелила двубоя си срещу Фалгър. Първия удар беше нанесла тя — силно плясване по незащитената ръка на младежа — и това сякаш предрече края на двубоя, или така поне реши Че в онзи момент на триумф. Фалгър беше неопитен като нея, след удара изглеждаше уплашен, на всичкото отгоре тлъстият му чичо ръмжеше и го притесняваше в гръб, така че победата й беше в кърпа вързана. Щеше да го отнесе като стой та гледай.

А после беше започнала да

мисли

. Мисленето винаги й подлагаше крак. Ако беше глупаво момиче, така както Фалгър беше глупаво момче, всичко това нямаше да е проблем. Вместо да се концентрира изцяло върху следващия си ход, тя започна да мисли и Фалгър я цапна по рамото с бърз удар. След което тя започна да мисли още по-усилено как да му попречи да я удари повторно и той, естествено, направи точно това. Метна се с най-тромавия плонж на света и мечът му я ръгна право в корема, с което Фалгър спечели. Съотборниците му спечелиха, чичо му спечели, а тя загуби, не само двубоя, но и мача. Другарите й я уверяваха, че нямало значение, но тя знаеше в сърцето си, че не е така, че има значение и че е провалила целия отбор. Отново.

Когато преди две години Стенуолд отвори поредната си дуелистка школа, Тиниса беше първият му избор. Останалите от отбора предстоеше да избере. И Челядинка се зае да му досажда, сутрин, обед и вечер, упражняваше се шумно пред прозореца на кабинета му, счупи една ваза в коридора, попаднала злощастно пред париращия й маньовър, тормозеше го и му пречеше, докато накрая той не издържа и я включи в отбора. И ето че сега първоначалната му неохота се оказа напълно основателна.

„Затова трябва да е — помисли си тя. — Затова не иска да ме включи.“ Защото Че вече знаеше плановете му. Някъде далеч се случваше нещо, което той искаше да види с очите си, нещо в Хелерон далеч на изток. Стенуолд заминаваше след няколко дни и щеше да отведе Тиниса и Салма, да ги внедри там като свои шпиони.

А нея оставяше вкъщи.

Че стана. Явно днес не беше добър ден за медитация. Чичо й не би могъл дори да си представи колко я беше наранил, когато дойде да покани Тиниса, а на Че не каза нищо, макар и тя да беше там, в същата стая. Но по един или друг начин щеше да го убеди да вземе и нея, защото да остане тук с мисълта, че е отхвърлена, щеше да я нарани много по-страшно от всяка опасност по пътя за Хелерон.

Приглади измачканата си дреха. Не можеше да се откаже, не и сега. Просто трябваше да го намери и да му обясни. Нищо повече.

По традиция къщите на най-богатите и привилегировани граждани на Колегиум се редяха в непосредствена близост до самата Академия. Изглежда се смяташе за вдъхновяващо да гледаш как студентите се готвят за управлението на утрешния свят. Пък и повечето първенци бяха настоящи или бивши преподаватели в Академията и навярно се чувстваха у дома си тук.

Имаше обаче една част от академичния комплекс, която първенците избягваха, и това бяха Залите на занаятите. Защото там пещите горяха денем и нощем, въздухът над тях трептеше от пара и дим, а околността вонеше на машинно масло, стопен метал и горящи химикали. Опиташ ли се да поспиш в близост до тях, щяха да ти трябват тапи за уши, а малцина от индустриалците на Колегиум държаха да си спомнят за източника на богатството си всяка сутрин, когато отворят прозорците. Затова жилищата край Залите приютяваха нисшия персонал на Академията и онези студенти, които не можеха да си позволят нещо по-добро.