Империя в черно и златно

— Всичко ще се промени, майстор Трудан. Старото ще бъде пометено, новото ще навлезе с маршова стъпка. Градовете от Равнините не са по-различни от четиридесетината други града, които вече служат на Империята. Вие се борихте геройски срещу нас, срещу апатията и алчността на собствения си народ, а накрая пак се стигна до това. Сега седим на една маса, защото дори да ми забиете нож в сърцето, този факт с нищо не би променил хода на историята. Но поне се опитахте, а това е достойно за възхищение. Защото и вие като мен вярвате в народа си, нищо че той не ви дава особени основания за гордост. Затова нека вдигнем един стар тост, докато още можем. Да пием за отсъстващите приятели.

Стенуолд го гледаше и си мислеше за Мариус и Атриса, мъртви отдавна, но все още живи в спомените му. В очите на Талрик съзираше същата загуба, по-скорошна сякаш, но не по-малко болезнена. Вдигна чашата си, чукна я в чашата на осоида и двамата отпиха.

След като Стенуолд си тръгна, адютантът на Талрик се приближи със смесица от тревога и неодобрение на лицето си.

— Искате ли да го проследя, капитане? За какво беше всичко това?

Талрик пресуши последните горчиви остатъци от питието в чашата си.

— За да си угодя — каза той, най-вече на себе си. — А и без това знаем къде отива. — Сигурен беше, че го е задържал достатъчно. Когато Стенуолд Трудан пристигнеше, всичко щеше да е свършило.

Главата на Стенуолд се въртеше, но не от силното питие. Първо подлудяващият разговор с Грийнуайз, който насочи прожектора към липсващото колелце в машината, която Стенуолд сглобяваше наум. „Защо са тук осоидите? Какво чакат?“ После смущаващият разговор с Талрик — човек, измъчван от съмнения, които не би могъл да сподели с никого. Сети се отново за осоидите, които се избивали взаимно в Мина… Колкото и да напрягаше мозъка си, не намираше никакво обяснение за последното.

Грийнуайз Артектор само бе потвърдил онова, което Стенуолд вече знаеше. Осоидите чакаха и погледите им не бяха насочени към Хелерон. Ако е така, защо изобщо бяха дошли тук? Двехилядна войска с все машините и продоволствието беше сериозна инвестиция, която Империята не би направила без основателна причина. Дали пък не очакваха нападение, което да потушат оттук?

„След броени дни…“

Така беше казал Талрик и не като някакво просветление, а като обикновен факт, споменат случайно. Часовникът отброяваше последните минути, осородните крояха нещо голямо, а Стенуолд все така нямаше представа какво е то. Колкото до Талрик, в думите му беше прозвучало и извинение. Неизречено на глас, но с онази характерна тежест на гузната съвест — като лекар, който събира смелост да съобщи лоша вест на роднините. Нещо го ядеше отвътре. Така и не беше споделил със Стенуолд лошата вест, но все пак…

Стенуолд не беше хелеронец. Очаквал бе да завари града под обсада, но такава нямаше. А Талрик на няколко пъти намекна, дали неволно или злорадо, че ходът им, когато му дойде времето, ще…

Нещо се сгърчи в стомаха му. Силна напитка вреше там, но не отрова, а ужасно подозрение, което набираше сила. Тук, в Хелерон, се готвеше нещо, което до няколко дни щеше да даде плод. Нещо, свързано с търговията. Нещо доходоносно. Нещо, което щеше да промени завинаги лицето на Равнините.

Веднага щом парченцата се наместиха в главата му, мисълта го захапа свирепо, разтърси го и той хукна отчаяно по хелеронските улици, защото имаше въпроси към Скуто, въпроси, които не търпяха отлагане.

Трябваше да научи повече за Железния път.

37.

Когато нахлу в колибата на Скуто, мравкородният се облегна на вратата да си поеме дъх, неспособен да отрони и дума. Накрая, след като всички наскачаха, вперили поглед в него, той изхъхри:

— Маре е мъртва.

Скуто изпсува и оголи острите си зъби, а Тото, който наблюдаваше внимателно шипородния, попита:

— Коя е Маре?

— Не беше ли мухородната, която прати при молецоидите? — обърна се Тиниса към Скуто.

— Същата — просъска през зъби старецът и тръгна към новодошлия, едър мравкороден мъж с подсилена плетена ризница. — Как разбра, Балкус? Сигурен ли си?

— Видях тялото — отвърна на пресекулки мъжът. Дишането му още не се беше успокоило. — Простреляна със стрела. Намерили са я в подножието.

— Значи молецоидите са направили своя избор — изрече с равен глас Тиниса.

— Това не го знаем — излая Скуто, но по лицето му се гонеха сенки.

— Че е при тях! — повиши глас Тото. — Знаех си! Казах й да не отива, казах и на Стенуолд да не я пуска!

Сред дузината последователи на Скуто се разля вълна от тревожни коментари, после шефът им вдигна покритите си с шипове ръце и те се смълчаха да чуят инструкциите му.

— Я да млъквате! — викна той. Устните му се кривяха несъзнателно като отражение на цялостното му объркване. — Казвай, Балкус.

— Друго не знам. Бях в Сарнеш и се ослушвах какво приказват хората, както ти ни нареди. В градската стража не знаеха коя е, просто поредната мъртва мухородна, но аз я познах. Единичен изстрел точно под ребрата. Явно са я ударили по време на полет.