Империя в черно и златно

— Ако сте дошли с войници, които да ме арестуват, по-добре ги повикайте, капитане — каза Стенуолд и сложи ръка върху дръжката на меча си. Улицата беше пълна с хора. Самотен убиец, който да забие нож между ребрата му в навалицата? Стенуолд се съсредоточи или поне се опита, все едно е Тисамон или друг професионалист, който е спец в тези неща.

От усмивката на Талрик вееше мраз.

— През всичките тези години гласът ви е глас в пустиня, майстор Трудан. Знам, че вече повече от десетилетие тормозите Съвета с вашите историйки, но никой не ви обръща внимание. От друга страна, появата на трупа ви сигурно би била по-красноречива от думите ви приживе. Не, причината да съм тук далеч не е толкова зловеща, майстор Трудан. Просто исках да ви видя, да си поговорим. Ние сме врагове от дълго време, много преди да сме подозирали за съществуването си — аз за вашето и вие за моето. Сега играта е към края си. След броени дни светът няма да е същият. Едва ли ще имам друг шанс да погледна противника си в очите.

— Не съм предполагал, че на осородните офицери е позволено да си угаждат така — подхвърли Стенуолд и с изненада видя, че случайната му реплика е попаднала право в десетката.

— Не е. — Талрик отклони поглед. — Не им е позволено. Какво ще кажете да пийнем по едно, майстор Трудан?

— Моля?

— По едно питие. Без отрова, обещавам, макар че да отровиш бръмбароид е трудна работа, както чувам.

— Искате… да пиете с мен?

Талрик го погледна в очите, мълчаливо и в очакване. Накрая Стенуолд прие, неспособен да потисне любопитството си.

Сам избра кръчмата. Намираше се едва на четири преки от шоколадената сладкарница, но разликата между двете заведения беше забележителна. Не толкова в клиентелата, защото и тук идваха богаташи, предимно младежи и чужденци да оплакнат око и да си похарчат парите. Докато една паякородна жена се събличаше с отработени и уморени движения, двамата с Талрик си поделиха каничка силна ракия, от която им се насълзиха очите.

— Няма да говоря за превъзходството на Империята — започна Талрик. — На този барабан съм свирил достатъчно.

— Но звукът все още ви харесва?

Осородният се изсмя отсечено.

— Ще се опитате да ме привлечете на своя страна въпреки всичко, нали? Защо на хората им е толкова трудно да проумеят, че аз имам само една любов и това е Империята. — Каза го така, сякаш включваше в това число и собствените си хора. Стенуолд си спомни историята за междуособиците в двореца, която им беше разказала Кимене. — Не, просто исках да ви видя, да ви взема мерките, както несъмнено го правите и вие.

— А вие правите впечатление на човек, който не се вписва в общоприетия образ на расата си.

— Искрено се старая да не е така. И може би точно това ме прави различен. — Талрик гаврътна чашата си, без да трепне, и си сипа още. — Племенницата ви е забележителна млада жена.

— Каза, че сте се опитали да я подложите на изтезания.

— И? — Талрик вдигна вежда.

— Мога да чета между редовете. Била е изцяло във ваша власт. Ако сте искали да я изтезавате, нищо не би ви спряло. Може би сте го отложили за по-нататък, но нея междувременно я освободиха.

— Рано или късно щеше да се стигне и до това.

Стенуолд се намръщи.

— Вие не сте щастлив човек, капитане.

— Същото важи и за мас, майстор Трудан. Вярно, че досега не съм разговарял с вас, но на хартия ви познавам чудесно. Преподавател в Академията, занаятчия, пътешественик… какво ви накара да се захванете с това тъжно занимание?

— Вашето занимание, искате да кажете.

— Да, моето.

Беше ред на Стенуолд да се усмихне горчиво.

— Вие ме накарахте… може би не лично вие, но вашата Империя. Бях в Мина по време на обсадата и падането на града. Тогава осъзнах какво ни чака.

— Лошото на амбицията е, че създава врагове — кимна Талрик. — Ще ви стане ли по-лесно, ако призная, че и аз бях част от онова нашествие? Тогава бях много по-млад, разбира се.

— Всички бяхме по-млади, капитан Талрик. Но не сте тук заради Хелерон.

— Така ли? Ако все още не сте разгадали причината, не очаквайте аз да ви кажа. — В очите на Талрик светна пламък, който смрази Стенуолд до мозъка на костите. — Бихте ли вдигнали наздравица с мен, майстор Трудан? Това е обичай на Равнините, но аз съм го възприел от уважение към… настоящата ситуация.

— За какво искате да пием? — попита Стенуолд.

Десетина саркастични, дори отровни наздравици напираха на езика на Талрик, наздравици, с които да жегне сътрапезника си, но в последния момент нещо в него се размърда, същото, което го бе накарало да потупа дружески Ааген по рамото и да приеме преди много години покровителството на Ултер, затова каза само: