Империя в черно и златно

— Лесно им е на осородните да харчат онова, което са отнели със сила от други народи.

— Да, но в нашия град пиратското злато е не по-лошо от всяко друго. — Грийнуайз отпи замислено от чашата с горчив шоколад. — Очакваш Хелерон да откаже парите им? Хелерон приема пари от всекиго, защото обратното би означавало да си създадем врагове. Никога не сме вземали страна и никога няма да го направим. Натрупали сме богатството си от подклаждането на чужди войни, а самите ние не сме участвали в нито една. Е… — поклати глава той, — когато с теб бяхме млади, можехме да се подиграваме на богатите старчоци, които трупаха състояние от чуждото нещастие. Само че сега аз съм един от въпросните богати дъртаци, Стен, а нещастието ни е обсадило отвсякъде. Знаеш ли, че преди две години пътувах на север? В бившите земи на Федерацията. Не съм ходил там преди и не знам как е било преди нашествието, но сега раираните са навсякъде. Убеден съм, че си прав, Стен, но никой няма да ми повярва, още по-малко ще повярват на теб. А ако не си затварям устата, току-виж някоя нощ опожарили собствеността ми, избили слугите ми или по-лошо.

— Осоидите биха ли направили подобно нещо?

Грийнуайз го изгледа с тъжна усмивка.

— Защо да си цапат ръцете, когато моите алчни колеги охотно биха го свършили вместо тях.

— Мисля, че разбирам.

— Съжалявам, Стен. Докато осородните не започнат да плячкосват града, никой няма да обърне внимание на предупрежденията ти, а дори и тогава трябва да ограбят някой от богаташките квартали, за да се размърдат магнатите. Дотогава обаче… Осоидите просто си стоят пред портите и харчат пари в нашите магазини, а и очевидно не искат да създават проблеми, иначе досега да са ги създали. Но аз знам, че те… чакат, Стен. И когато моментът дойде, ще ни нападнат, но дотогава ще са най-добрите ни приятели и най-добрите клиенти.

— И какво чакат според теб?

— Някой казват, че са се прицелили отново във Федерацията, но аз с очите си видях, че северно оттук позициите им са достатъчно силни. Не им е нужно да клечат на прага ни, за да нападнат Федерацията. Други твърдят, че щели да тръгнат на юг, за да тормозят паякоидите или Тарк, или дори скорпионородните в Ръбатата пустиня. Където и да е, стига да не е тук. Знаеш как разсъждават хората.

— Знам. — „Но пропускам нещо, чувствам го.“ Седнал тук, където богатите идваха да се отпуснат, Стенуолд се чувстваше безпомощен като спънат кон. Нещо му убягваше, а вътрешният му часовник тревожно отброяваше последните часове.

Той стана.

— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим, ако не друго.

Грийнуайз сви отново рамене. Правеше го често, забеляза Стенуолд, не като преди.

— Желая ти късмет, Стен. И още нещо, преди да тръгнеш.

— Да? — Изпълни го внезапно напрежение и ръката му се промъкна към дръжката на меча.

— По пътя насам ни проследиха. Така че внимавай.

Размишлявайки върху предупреждението на Грийнуайз, Стенуолд напусна предпазливо шоколадената сладкарница. Отначало не забеляза нищо обезпокоително, защото кварталът беше богат, с много стражи и частни охранители по улиците. А после погледът му се спря на самотен осороден, който го гледаше от отсрещния тротоар. Мъжът не се криеше, нито го дебнеше — беше малко по-млад от Стенуолд, облечен с раирана туника и невъоръжен. А щом разбра, че Стенуолд го гледа, мъжът тръгна към него с усмивка, все едно бърза да поздрави стар приятел.

Стенуолд беше сигурен, че и преди го е виждал, но не се сещаше къде и кога… докато човекът не се представи.

— Майстор Стенуолд Трудан от Великата академия? — каза осоидът и спря току извън обхвата на меча му. — Здравейте. Аз съм капитан Талрик от имперската армия.

— Да, наистина, вие сте. — Името веднага го подсети къде е виждал осоида. В Академията при официалното посрещане на имперската делегация за Игрите. Тогава въпросният Талрик стоеше на крачка зад лъскавия пратеник, все едно е адютант или нещо такова, но не бе успял да заблуди Стенуолд. — Същият, който направи племенницата ми робиня.

При тези му думи Талрик взе, че се усмихна, и Стенуолд усети как в гърдите му се надига гняв. „Овладей се. Нали уж

те

са избухливите.“ Едно сбиване тук, на широката улица и посред бял ден, би завършило зле за онзи, който го е започнал.

— Технически погледнато, тя не беше робиня, а военнопленник. Заловен шпионин, ако предпочитате. Ако съм разбрал правилно, вие сам сте я насочили към това занятие. — Осородният говореше кротко, но явно се надяваше да го ядоса.

— Какво искате, капитане? — попита го Стенуолд. — Да ме подкупите ли сте дошли? Ще ми предложите военен чин, за да служа на вашата империя?

— Защо да го правя? Вие така или иначе не бихте приели — отвърна Талрик, все така с усмивка. Но усмивката му беше сложна, многопластова. В нея се долавяха и подигравка, и тъга. Стенуолд изпита странното чувство, че осоидът има да му казва и други неща, но не може да ги прекара през филтъра на дълга си.