Империя в черно и златно

Стенуолд помръдна. Едва доловимо — само придърпа реверите си, но това дребно движение промени осанката му и я накара да замълчи, защото стана очевидно, че в личната му история има и друго, освен учебници по история. Когато заговори, лицето му все така беше спокойно:

— Съжалявам, Челядинке, но не бих искал да те излагам на опасност. Какво ще каже баща ти?

— Че какво те интересува? Кога за последно си говорил с него? Или си му писал? — И взе, че тропна с крак. Наистина. — Защо не? Защо не ме искаш, чичо Стен? Хайде, изплюй камъчето. Кажи го. Какво не ми е наред?

— Челядинке…

— Не ме бива в нищо, нали? Това е. Аз съм просто глупавата Челядинка с глупавото име и съм обречена вечно да гълтам праха на другите, така ли?

— Ще се успокоиш ли малко? — каза той, макар сам да губеше търпение. — Не го прави по-сложно, отколкото е. И не търси конспирация там, където няма такава. Ти си ми племенница, роднина си ми и аз искам да си на сигурно място тук.

— Въпрос на кръв, така ли? — попита тя. Досетила се беше, че може да се стигне до това.

— Може и така да се каже. — Той си пое шумно въздух. — Челядинке…

— Само дето — започна тя, но думите я давеха и тя отчаяно пришпорваше куража си, — ако се съди по всичко, бих могла да… бих могла да се закълна, че смяташ

нея

за своя плът и кръв, а не… а не… а не мен, изобщо.

Ето, изрече го най-после. И в залата се възцари мълчание. Тримата стояха като нажежени въглени, сритани встрани от клада. Зад Стенуолд Тото очевидно се опитваше да потъне в земята, стиснал ръце в юмруци върху престилката си. Че осъзна, че се тресе, не просто трепери, а се тресе толкова силно, та чак зъбите й тракат. Дишаше на пресекулки и усещаше, че всеки миг ще се пречупи и ще избухне в плач, с което съвсем ще оплеска нещата.

Стенуолд я гледаше напрегнато и Че реши, че й е много ядосан — достатъчно ядосан, за да я удари, — и се дръпна инстинктивно назад.

Не, той никога не я беше удрял, нямаше да я удари и сега. Но на лицето му имаше изражение, каквото Че не беше виждала преди. Беше много блед, все едно му е лошо, и изглеждаше много тъжен, тъжен и още нещо — сякаш изпитваше някаква вина или страх, за които си знаеше само той. Всичко това се изписа ясно по лицето му, после той се обърна към изхода.

— Аз… — промълви Че, но той вече я беше подминал. — Чичо… Моля те!

Той спря с гръб към нея, широките му плещи се бяха прегърбили.

— Тото — изрече той, без да се обръща, — никой няма да спечели, ако този разговор се разчуе.

Тото кимна отсечено — жест, който Стенуолд не би могъл да види, но двамата изглежда се разбраха без думи.

— Чичо… — подхвана отново Че. Той се обърна бавно и спокойно. Изражението му все така беше тъжно и замислено.

— Не може да дойдеш с мен, Челядинке — каза й. — Вършил съм много неща, за които после съм съжалявал. Няма да повторя същата грешка. Въпреки това съжалявам. Съжалявам за… Съжалявам.

Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.

— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?

Стенуолд кимна благодарно.

— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.

По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.

Пред тези удобни стъпала се трупаха бедняците, прави, разбира се, но пък компенсираха с врява и смях. Да си беден, в Колегиум беше относително понятие, защото „бедните“ тук се радваха на предостатъчно работа, на канализация и на бистри кладенци с помпи, а в по-тежките години ги снабдяваха с безплатна храна от обществените складове. Едно управление в ръцете на учени, филантропи и богаташи беше като впряг от орел, рак и щука, но в Колегиум успехите бяха повече от провалите. И най-важното, открай време беше модерно да те виждат как участваш в благотворителни мероприятия в полза на по-нисшите класи. Дори най-алчният магнат държеше да демонстрира щедростта си, а дори фалшивата щедрост вършеше добрини.