Империя в черно и златно

Салма си играеше с другия осороден, стрелкаше се около него, нападаше и отстъпваше с бързина и лекота, каквито противникът не притежаваше. А после човекът водно конче изчезна някъде. Осочовекът се завъртя, изпращайки енергийно жило след него, и в същия миг Тото стреля в гърба му толкова силно, че стоманената глава на стрелата проби гърдите му.

Още три силуета танцуваха из въздуха, незначителни до смаляващия се корпус на „Небесен“. За миг Салма се изкуши да тръгне и след тях, да ги покани на танц в небето и да ги свали, ако може. Чуваше ясно гласа на предците си, на загиналите от имперски меч свои сънародници, глас, който му шепнеше да ги последва, да изпробва силите си.

Но не беше сам. Имаше други, за които носеше отговорност. Когато го натовари с тази задача, Стенуолд знаеше, че Салма не е някое наперено хлапе, че има достатъчно опит, за да не става жертва на прищевките си.

Колкото и да беше бърз, Салма трудно настигна фикса, а щом той се затрудняваше, значи осоидите нямаха никакъв шанс да ги догонят. Улови се за едно от крилата, притегли се напред право в ръцете на Тиниса и Тото и освободи Изкуството си. Крилата му потрепнаха и се стопиха. Чак сега усети колко се е задъхал след краткия полет. Беше загубил формата си, срамота. Тиниса го гледаше замислено. По лицето на Тото се четеше единствено облекчение.

— Накъде е Хелерон? — извика той. — Ще стигнем ли дотам с това нещо?

Че се обърна ухилена.

— Вече замерих с компаса — оповести тя. — Ако имаме достатъчно гориво, ще стигнем. Ако не, ще се наложи да походим пеша.

Приземи фикса на известно разстояние от Хелерон, защото, ако се съдеше по хъхрещите звуци на двигателя, с него по-далеч нямаше да стигнат. Както установи от личен опит, приземяването явно беше най-деликатната част от един полет. Или поне на леталото не му хареса — когато най-после спряха след кратко подрусване през браздите на някаква нива, фиксът беше изгубил половин крило и предните си стабилизатори.

Че си пое треперливо дъх. Най-после на твърда земя. Преживяването беше… мъчително и вълнуващо едновременно. Да стискаш лостовете, докато кокалчетата ти побелеят, да се взираш в синьото небе и да се питаш кога ще ти свърши горивото и още колко разстояние можеш да изстискаш от машината. Щастлива беше, че отсега нататък ще трябва да разчита единствено на собствените си крака. И все пак… по някакъв странен начин й беше харесало. Бръмбароидите може да бяха изящни като каменни блокчета, когато летяха с крилете на Изкуството, но сръчността им с машините понякога компенсираше това.

— Всички добре ли са? — извика тя през рамо. Отвърна й хорово сумтене. Пътниците й се измъкваха един по един от смъртно ранения фикс.

Фермерът, чиято нива бяха съсипали и който скоро дотича да види какво става, им каза, че до Хелерон имало още цял ден път. Не беше прост селянин с мазоли по ръцете, какъвто бяха очаквали да срещнат. Толкова близо до Хелерон дори синовете на земята закачаха по малко от културата на Равнините. Предложиха му останките от фикса като компенсация, а Тиниса набързо спазари транспорт до най-близкото шосе плюс малко провизии и дрехи. Последното, обясни тя, било важно, защото когато стигнат в града, „Небесен“ вече ще е кацнал на хелеронското летище и осоидите ще ги издирват под дърво и камък. Следователно трябвало да се дегизират преди срещата си с Болуин на площад „Милосърдие“.

— Защо смяташ, че Хелерон гъмжи от осородни? — попита Че.

— От осородни може и да не гъмжи, но от техни агенти — със сигурност — заяви решително Тиниса. — Осоидите са имали предостатъчно време да изградят шпионска мрежа в града. Трябва да намерим Болуин възможно най-бързо и след това да минем в нелегалност.

Хелерон пълзеше на хоризонта като прииждаща черна вълна. Шосето приличаше на двупосочна река от пътници, захранваща ненаситния глад на града за търговия. Имаше ръчни колички и пътуващи калайджии, превити под стоката си; имаше фургони, теглени от коне или от гигантски насекоми, най-често бавни и търпеливи бръмбари, които можеха да теглят товара си цял ден без почивка. Имаше и ездачи, някои на конски, други на насекомски гръб. Ала голяма част от трафика беше механизирана и нищо чудно, защото Хелерон беше центърът на занаятите и блудните му синове рано или късно се връщаха у дома.

Зяпаха града, кацнали върху гърба на огромен зърновоз, който се клатушкаше шумно на шестте си метални крака — приличаше на бръмбар повече и от самите бръмбари. Всички те знаеха, че Хелерон е индустриалният център на Равнините, но никой не се беше замислял какво всъщност означава това. Представяли си го бяха като подобие на Колегиум, но с повече фабрики и без изящните бели сгради на Академията.