Империя в черно и златно

Тото хукна моментално, превил рамене в характерната стойка на опитен механик, и само след десетина крачки хлътна в отвора на друг шлюз. Когато Че най-сетне го настигна, той вече стоеше в огромната кухина на хангара, а Тиниса излизаше от скривалището си да ги посрещне. Веднага щом и Салма мина през отвора, Че затръшна капака и го залости.

— Няма време! — предупреди ги тя. — Идват!

Салма се огледа.

— Накъде водят другите врати? — попита той.

— Към двигателното, задънена улица — обясни Тото. — А другата води към товарния отсек.

— Няма смисъл да се гоним из кораба! — прекъсна ги Тиниса. — Ако останем тук, рано или късно ще ни намерят. Затова дайте да се качваме на това нещо и да потегляме. — Сочеше към леталото с фиксираните криле. — Тото, размърдай го и да излитаме.

Тото зяпна насреща й.

— Не мога да пилотирам летало.

— Но нали си Умел, занаятчия си в края на краищата. Ти

обичаш

машините.

— Бих могъл да го поправя, да, ако е повреден — смотолеви глуповато той, като продължаваше да клати глава, и Че видя как надеждата се изпарява безславно от лицето на Тиниса.

— Аз пък си мислех, че планът ми е страхотен — промълви паякородното момиче.

— Може би аз ще успея да го подкарам — обяви Че и събра невярващите им погледи. — Е, бих могла да опитам поне — поправи се тя. — Изкарах курс по пилотиране в Академията.

— Ами да действаме тогава! — подкани Салма. Тото вече тичаше към голямата макара на товарната рампа. Освободи я докрай и тя се завъртя, спускайки рампата до пълния й наклон с гневен писък на метал. Фиксът се хлъзна няколко крачки със задницата си към отвора, изпъвайки задържащите го въжета. Явно щяха да напуснат „Небесен“ на заден ход.

Вратата, през която бяха влезли в хангара, се разтресе от мощен удар. Осите идваха. Бегълците се спогледаха уплашено и след миг на пълен ужас Че взе решение. Като се пързаляше по наклонената рампа, тя се покатери тромаво по корпуса на леталото и се мушна в пилотското кресло. Уредите за управление бяха прости — лостове за промяна ъгъла на витлата и манивела за активиране на пропелера. Че се зае моментално с манивелата. Миг по-късно вратата на хангара изхвърча от пантите си и първият войник нахлу в помещението.

— Качвайте се! — викна Тиниса и се метна в креслото до Че, а Салма се настани отзад. Тото хукна да ги настигне, нозете му трещяха по рампата и се хлъзгаха опасно по металния наклон. Посегна към ръчката, която освобождаваше въжетата, но преди да я е докоснал, откъм вратата в другия край на хангара се чу пукот и нещо ярко изби искри от метала близо до ръката му. Тото политна назад и с ужас разбра, че ще пропадне между рампата и шлюза и оттам в празното пространство под кораба. Салма и Тиниса го сграбчиха едновременно и го издърпаха в леталото.

— Не мога да запаля двигателя! — викаше паникьосано Че, а Тото обясняваше, че трябвало да освободи въжетата, иначе леталото нямало как да напусне хангара.

— Лесна работа — каза Тиниса и изтегли рапирата си. Тото й кресна да спре, но тя вече срязваше въжетата от едната страна на машината. Фиксът се наклони наляво и увисна така за секунда. Нов енергиен залп прогори палубата. А после Тиниса сряза още две въжета. Фиксът се плъзна безпомощно по рампата и изпадна от „Небесен“.

Вече бяха във въздуха, но не летяха. Вятърът ги задържаше в някаква степен, но истината беше, че губят височина, а Че повтаряше ли, повтаряше:

— Не мога да включа двигателя! Някой да погледне двигателя!

Този някой, разбра Тото, трябваше да е самият той. Промуши се към кърмовата част на леталото, където, кажи-речи в самия край на корпуса, беше прикрепена тъмната грамада на двигателя. Промъкна се в тясното пространство между долното и горното крило, заобиколи балистата и излезе на кърмата.

Изкуството му го държеше там, прилепнал със стъпала и колене към гладкия хълбок на фикса, въздухът свистеше край него, а светът се приближаваше стремително от долу нагоре. Трябваше да постави диагноза, а времето му беше много малко. Вероятно по-малко, отколкото смяташе. Защото над тях, откъм отворената рампа на „Небесен“, се появяваха фигури с криле.

„Мога да го пилотирам“. Думите дрънчаха в ума на Че, все по-бързо и по-силно. Беше прибрала задкрилките докрай и ако двигателят работеше, фиксът щеше да направи лупинг. Вместо това падаше към земята и носът му се накланяше бавно надолу.

— Няма време, Тот! — извика тя. Беше преместила лостовете до крайно положение и те буквално се тресяха в ръцете й.

Енергиен залп изпука по едно от крилата. Осородните ги обстрелваха. Увиснал кажи-речи надолу с главата, задържан от Изкуството и коленете си, Тото бърникаше трескаво из двигателя. Чу отчаяния вик на Че, но точно сега бързането нямаше да помогне.

„Ето го.“ И точно навреме. Горивните маркучи бяха стегнати с шипки като защита срещу кражба. Осоидите не бяха занаятчии по призвание, иначе щяха да измислят нещо по-сложно и по-трудно за откриване. Тото махна щипките и извика на Че да пробва отново.