Империя в черно и златно

А Хелерон се оказа огромен, поне два пъти по-голям от Колегиум, на практика най-големият самостоятелен град в Равнините. Беше огромен и беше мръсен — от какъвто и камък да са били построени първоначално сградите му, сега всички те сивееха под пластовете мръсотия, наслагвали се ден след ден от комините на фабриките и леярните. Дори въздухът беше мръсен, толкова мръсен, все едно гледаш през опушено стъкло. Стотици комини бълваха пушек непрестанно, а тесните прозорци на производствените цехове светеха от нажежените пещи.

Градът беше разделен на две части. Фабриките представляваха комплекси от достроявани, напластени с мръсотия гигантски цехове, истински лабиринти от работилници, складове и депа. Нагоре по западните склонове, където въздухът беше по-чист, се редяха помпозни каменни имения, които разказваха истории за печалбите и загубите на своите собственици. И между тези два гиганта — фабриките от едната страна и именията от другата — живуркаха нагъсто масите. Работническите жилища бяха сгъчкани и по хоризонталата, и по вертикалата, сякаш се ръгаха с лакти за местенце между могъщите флангове на своите господари. И целият този сложен хаос беше прорязан от сребърни нишки — релсите, по които течеше кръвта на Хелерон и които превозваха хора и машини, екипажи и стоки из целия град, до мините на север и към мравешкия град Тарк на юг. На пръв поглед сребристата дантела на релсите беше единственият начин за придвижване. Стените на сградите бяха толкова близо една до друга, че да се провреш помежду им изглеждаше невъзможно.

Подрусваха се на гърба на механичния бръмбар и зяпаха града, който растеше пред тях заплашителен със самите си размери. Дори Тото, този поборник на промишлеността, изглеждаше смутен.

— Как изобщо ще намерим площад „Милосърдие“? — попита той.

— Чичо Стен каза, че е близо до летището… а то е ей там. — От другата страна на разчистен периметър се виждаше белезникавият мехур на „Небесен“. Че заслони очи с ръка. Надяваше се да различи някакви детайли, петънца в черно и златно например, но беше забравила колко голям е „Небесен“. Корабът все още беше твърде далеч.

Навлязоха в града и скоро се убедиха, че дори тук има открити пространства — като геометрия, но не и като атмосфера. Площади имаше, но по краищата си бяха покрити от навесите на безброй сергии, а просеките в средата им гъмжаха от хора. Имаше и улици, тесни и широки, но поне половината се криеха под издадените горни етажи на къщите, които превръщаха улиците в тунели в стремежа си да спечелят още няколко квадратни метра жилищна площ. А там, където между сградите имаше пролуки, имаше и навалица.

— Няма крепостни стени — промърмори под нос Салма. Другите се обърнаха да го погледнат озадачено и той махна с ръка. И наистина, крепостни стени нямаше. Хелеронци явно вярваха, че търговията е достатъчна да ги защити от вражески мераци — или така поне гласеше теорията, изписана с едър шрифт по улиците на града. Свободен, Хелерон беше по-полезен за всички, отколкото би бил в окови за когото и да било.

Тиниса си помисли за мирогледа на злополучния капитан Халрад, за собственическото му отношение към всичко съществуващо. Ако всички оси бяха като него, рано или късно щяха да посегнат на Хелерон, да го вържат на къса каишка и да го смажат в алчната си хватка, докато градът не се стопи до бледо подобие на прежната си сила, подобие, от което никой няма да има полза. Империята на осите, по собствените думи на Халрад, не беше привърженик на взаимната изгода. Империята на осите виждаше само собственост, която да присвои, и врагове, които да смаже.

Четиримата се бяха преоблекли като местни селяни, а Салма и Тиниса бяха с качулки, които да прикриват лицата им. Ако тайнственият Талрик ги чакаше в Хелерон, което беше почти сигурно, то те бяха решени да го затруднят в максимална степен. А страховитите размери на града бяха техен неочакван съюзник.

Най-сетне Хелерон ги погълна в сянката си. Сградите се издигаха високо и от двете страни, въздухът тежеше от дим и хорска воня. Тук, в предградията, беше царството на онези, които се опитваха да имитират търговията от централните части на града — малки импровизирани пазари, които предлагаха евтина стока с неясен произход, странстващи артисти и шарлатани. И просяци навсякъде. Отряд мравкородни войници (или наемници) набиваха крак в строева подготовка на едно открито място досами града, докато началниците (или работодателите) им несъмнено вършеха своето нейде в пазвите на Хелерон. Оградени кошари рекламираха наличните за продан роби — макар бръмбароидите да не държаха роби и да не допускаха такива на територията на градовете си, в Хелерон всекидневно се продаваха и купуваха повече човешки същества, отколкото в целите останали Равнини.

— Къде ще спрете? — обърна се Че към водача на тяхното автовозило. Той седеше на капрата си малко под тях, на открито като всеки истински водач на бръмбари.

— На гарата при улица „Съдебна“ — отвърна той. — Има голямо депо там, голямо ти казвам.