Империя в черно и златно

— Извинете, но да знаете случайно къде се намира площад „Милосърдие“? — продължи тя. Това й се струваше най-лесният начин да се добере до нужната информация, макар че някой опитен агент сигурно би подходил по̀ така към въпроса.

Човекът наистина знаеше — много път имало дотам, но достатъчно било да следват някоя от външните врътки, както наричаше той концентричните пътни артерии на Хелерон, за да стигнат до площада.

— Нема начин да го сбъркате — увери ги водачът. — „Милосърдието“ си има два огромни скелета.

Това прозвуча странно, но по липса на други указания, те последваха неговите. Слязоха от автовозилото и забързаните пълчища на Хелерон ги погълнаха моментално. Че едва не изгуби другарите си, повлечена от устремените нанякъде хора, всеки роб на собствената си цел. Четиримата се скупчиха заедно, стреснати от безумната блъсканица. От едната им страна пълзяха товарни животни, каруци и огромни возила, от другата стените надвисваха над главите им. Разни забързани хора се блъскаха в тях и ги гледаха сърдито, а те стояха безпомощно на едно място, камък в средата на човешката река.

Тиниса им даде знак, че трябва да тръгват, и те се вляха в потока, бутани и ръгани от хора, които крачеха с бързина и целеустременост, каквито не подхождаха на достойния гражданин. Повечето приличаха на работници и дребни търговци. Бяха мълчаливи и намръщени, бързаха по собствените си дела и не поглеждаха встрани. Не след дълго високите стени отстъпиха на редица от малки работилници — обущарница, кроячна, точиларска работилница, кожарско ателие, пълни с мъже и жени, които се трудеха упорито със сериозни лица, без следа от негодувание, но и без усмивка.

Усмивката на Салма също беше изчезнала някъде.

— Не разбирам как търпят собствената си воня — оплака се той, сбърчил нос. — А въздухът… смърди все едно първо си го изгорил, а после си го изпотил яко.

— Нека позная, там, откъдето ти идваш… няма фабрики и такива неща — каза Тото.

— И толкова по-добре — отвърна Салма. — Ние може да си имаме пороци, но тази лудница не е сред тях. Дори не знам дали има име за този порок.

— Хелерон — предложи Тиниса. — Ето ти име.

Тото вдигна рамене, доколкото му беше възможно в блъсканицата.

— Е, аз пък мисля, че… мисля, че е обещаващо. Бих искал да работя тук. Всички промишлени стоки се произвеждат тук. А ти какво мислиш, Че?

Не й беше приятно да охлади ентусиазма му, но все пак отговори без заобикалки:

— Сто пъти предпочитам Колегиум.

— А онова там трябва да е нашият площад — каза изведнъж Салма. Отвъд редицата от еднообразни странноприемници и конюшни улицата се разширяваше в площад. Най-голямата сграда по периметъра му се виждаше ясно дори оттук. Но водачът на механизирания бръмбар беше сгрешил — само един скелет беше очертан с по-светли тухли сред тъмния камък на фасадата. Другата фигура беше на жена, протегнала сурово ръката си към въпросния мъртвец. Площадът носеше името на някогашен приют за бедни, предлагащ убежище на гладните, отчаяните, болните и лудите. Сега сградата беше работилница, където хлябът се заработваше с тежък труд. В Хелерон нищо не беше безплатно.

Салма удари без предупреждение — пръстите му се стегнаха около китката на момче, пъхнало ръка в джоба му. Последва напрегнат момент, защото детето извади нож, а после Че видя, че детето не е никакво дете, а мухороден с детски дрехи. Салма и джебчията си размениха продължителни погледи, после водното конче пусна ръката му и онзи потъна моментално в тълпата.

— Трябваше да повикаш стражата — каза Че.

Салма я стрелна с поглед.

— Животът в Хелерон е достатъчно наказание сам по себе си.

— Тук има адски много хора — въздъхна Тиниса. — Как изобщо ще намерим онзи Болуин?

— Смятай, че вече сме го изпуснали — изтъкна Салма. — Той е очаквал да слезем от „Небесен“, който е пристигнал тук преди… Тото?

— Вчера — предположи той.

— Остава да се надяваме, че ще продължи да идва тук поне няколко дни. Така че хайде да се качим на стълбите на онази голяма сграда. Ще чакаме, а ако не дойде днес, ще опитаме отново утре. Ако и тогава не се появи, ще измислим нещо друго. Какво обаче, идея си нямам.

— Аз имам някакви роднини в Хелерон — обади се Че. — Сигурна съм, че ще си спомня фамилията им, макар че в момента ми убягва. Все някой ще знае къде живеят.

— В краен случай може да прибегнем и до това — кимна Салма. — А сега си отваряйте очите и се опитайте да не изглеждате подозрителни.