Империя в черно и златно

— Е, вие ме познавате, но аз вас — не, а може и да не се наложи да ви опознавам. Ще оставим на шефа да реши това. Кога да очакваме стария?

— И ние не знаем — призна Че. — Каза, че ще дойде тук при първа възможност, но възникнаха… проблеми у дома.

— В Колегиум? И там ли? Е, колелата се въртят и не можеш да ги спреш — каза Болуин и взе да дръгне четината по лицето си. — Хайде да ви махнем от улиците, какво ще кажете? Вървете след мен и гледайте да не изоставате.

Той се огледа, преди да хлътне в тълпата, явно свикнал с хелеронската навалица. Другите обаче трябваше да си пробиват път с лакти и рамене, за да не изостанат.

— Адски дружелюбен, нали? — измърмори под нос Че.

— Работата, с която сме се захванали, май не насърчава новите приятелства — отвърна Тиниса.

Болуин скоро ги изведе от улицата. Свърна в тясна алея, обточена с редици от малки магазинчета. Клиенти нямаше, а и продавачи почти не се виждаха. Бръмбаророден старчок ги проследи с поглед от прозореца си, стиснал в шепи глинена лула; по-надолу облечен в стари дрипи мухороден ровеше в кош с по-нови дрипи. Усещаше се възкисела миризма на гнило, която надвиваше дори обичайната хелеронска воня.

Водачът им току поглеждаше към тях, спираше да се обърне назад, после продължаваше отново. Че си помисли, че поведението му е повече от подозрително, но пък напоследък беше стигнала до извода, че расата й определено не е създадена за шпиониране. Което я караше да се чуди какво ли е преживял чичо й, за да се хване с подобна дейност. Или Болуин, в този ред на мисли. По каква ли пътека го е отвела съдбата, за да стигне до тази тясна уличка с четирима пълни аматьори зад гърба си?

— Чакай малко, Болуин — повика го троснато Салма. — Кои са онези отпред?

Че не ги беше забелязала и за пореден път се убеди, че Салма е значително по-бдителен от нея. Защото недалеч от тях наистина имаше някакви хора с наметала и качулки.

— Спокойно — стигна до тях гласът на Болуин. — Мои хора са. Имат грижата никой да не ни последва.

Продължиха на бърз ход към групата непознати — и тримата бяха мъже, корави и зли на вид. Мравкоид, бръмбарочовек и някакъв мелез, които едва закачиха с поглед четиримата млади спътници на Болуин — поглед, лишен от всякакви емоции.

„С такива хора ли ще си имам работа отсега нататък?“, запита се Че. Започваше да тъгува за Колегиум, където неприятни неща се случваха рядко и като изключение от правилото.

Салма едва не я цапна през устата и за миг тя изпадна в пълно недоумение. После разбра, че принцът просто е вдигнал рязко ръка, за да я спре.

— 

Бягайте!

 — викна той и изведнъж всичко около Че се раздвижи. Тя изгуби ценни секунди в чудене — за разлика от другарите си. Тиниса, с рапира в ръка, отстъпваше назад по уличката. Тото вече тичаше към изхода на алеята, явно разчитайки, че другите го следват. Занаятчийската торба подскачаше тежко на гърба му.

От една пресечка идваха мъже. Наметалото на първия се разтвори за миг и Че зърна проблясък на черно и златно.

— Болуин! — изкрещя тя. В същия миг тримата с качулките, дето уж били негови хора, тръгнаха напред. Но не идваха да я спасят. Просто се включваха в засадата.

Болуин се обърна и за миг лицето му застина в маска без изражение, без живец, без чувство… дори се

размаза

някак пред очите й, чертите му се разляха за част от секундата по начин, от който кръвта й изстина. После бръмбарското му лице си стана същото като преди, но не успя да заличи дълбокото й убеждение, че нещо друго я гледа през очите му.

— Бягай! — викна й отново Салма. Заостреният меч вече беше в ръката му и той се метна към първия осоид, който излизаше от пресечката. Мъжът отби удара, но Салма се мушна под ръката му и заби лакът в челюстта му.

Че заотстъпва назад, като трескаво се опитваше да изтегли собственото си оръжие.

— Бягай! — ревна за трети път Салма и тя си плю на петите.

10.

Тиниса тичаше по тясната алея. В дъното й се виждаше улицата с навалицата и оживлението. На пътя й обаче се изпречи човек, после още един — най-обикновени на вид мъже, които можеха да минат за безработни строители или нещо такова, ако не бяха късите мечове, които измъкнаха изпод жакетите си. Тиниса зърна Тото — беше се измъкнал от засадата, но сега спря рязко и се обърна с намерение да й помогне.

— Върви! — извика му в движение тя. — Тръгвай! Мога да се оправя с тях!

Тото я послуша и хукна отново към улицата. Тиниса тичаше с всички сили и с протегната рапира към двамата си противници.

Само двама, при това неопитни. Личеше си по стойката им, по това как държаха мечовете. Евтини наемни биячи, с които лесно щеше да се справи.