Империя в черно и златно

Сведе поглед към отражението си в купичката с вино и се запита доколко тъмната течност скрива бръчките, които последните няколко години бяха издълбали по лицето му. Последната година от войната с Федерацията на водните кончета беше тежка за него — заедно с подбрани войници той работеше във вражеския тил и играеше на котка и мишка с контраразузнаването. Когато пристигнаха докладите за въстанието в Мейнис, Талрик с облекчение прие заповедта да замине за разбунтувалия се град и да потуши размириците. А после Империята обърна очи на запад и него го пратиха в Хелерон.

Макар да нямаше открити бойни действия, в личен план войната на Талрик с Хелерон вече беше започнала — повелята на дълга му като офицер и лоялен поданик на Империята водеше денонощни схватки със собствените му щения и не винаги стигаше до категорична победа. Имперските градове не бяха такива. Първо, имперските градове имаха истинско управление. Хелерон също имаше съвет, съставен от много дебели и много богати хора, но Талрик беше опознал града достатъчно и знаеше, че ако изобщо може да става въпрос за някакво управление, то градът се управляваше сам. Ръководеха го хиляди дребни интереси, десетки хиляди алчни стремежи, ръководеха го банди, промишлени магнати, занаятчийски големци, черноборсаджии и естествено, чужди шпиони. Нещо повече, това положение се приемаше и дори се насърчаваше от населението. Хелерон беше един гигантски хаос, чиито алчни пипала се протягаха във всички посоки, беше пълната противоположност на желязното имперско управление и Талрик бързо откри, че всичко това много му харесва. Нишката на неговия дълг, жилавата нишка, която той прокарваше през тъканта на хелеронското общество, го беше отвела на много места, каквито Империята не му беше показвала. Отвела го беше в театъра — на постановка на бунтовническа пиеса, която открито осмиваше същите онези хора, които си бяха платили за привилегията да я гледат и които въпреки това аплодираха бурно. Ходил беше на вечеря с бръмбарородни магнати, паякородни роботърговци и търгуващи с оръжие мравкородни ренегати и беше водил любезни разговори с тях. Водил беше търговски преговори в изискани клубове, в кланици и в бардаци, където се предлагаха момичета от всяка раса, която можеше да назове. И понеже беше войник с буден ум, поне веднъж дневно възникваше необходимост да си напомня какво диктува дългът му.

Всичко това щеше да му липсва. Знаеше, че когато Империята наложи стила си на управление в Хелерон, голяма част от чара му ще изчезне безследно. Боязливите му подчинени никога не биха допуснали, че човек с желязна репутация като неговата може да съжалява за това.

Или да се тревожи, в този ред на мисли, но истината бе, че Талрик винаги се тревожеше и именно затова беше толкова добър в работата си. Като се тревожеше за всичко, той рядко позволяваше на нещо да убегне от погледа му, а в този конкретен момент го тревожеше свръзката му. Всъщност свръзката му го тревожеше вече двайсет години, още откакто бяха положили началото на противоестественото си сътрудничество.

Талрик стана, намигна на ханджийското момче и се качи по стълбите към задната стаичка. Знаеше, че ще е затъмнена, защото Сцилис не обичаше да се показва, а и Талрик предпочиташе да не вижда сегашното му лице, каквото и да е то. Майстор на маскировката, така беше решил той преди време. Истински майстор на грима и маските. Но докато се пишеха страниците на дългогодишното им сътрудничество, тази самозаблуда звучеше все по-кухо и по-кухо.

Тормозеше го и един конкретен страх — а страхове той имаше, нищо че подчинените му не подозираха и за това, — страхът, че ако реши да дръпне завеса или да запали свещ по време на някоя от срещите си със Сцилис, може да види насреща си своето собствено лице.

Тъмният силует на мъжа се очертаваше до отворения прозорец. Предпазлив както винаги, такъв беше Сцилис. Талрик не бързаше. Седна, настани се удобно, допи виното си.

— Е — каза накрая той, — какво се обърка?

Сцилис изсумтя с раздразнение.

— Какво се обърка ли? Обърка се това, че със същия успех можеш да наемаш клоуни и циркови изроди вместо да пращаш войници, а местните ти таланти са по-непохватни и от тях. — Гласът беше отсечен, саркастичен, без никакъв акцент. — Щракнаха капана твърде рано и птиченцата отлетяха. Бих те посъветвал да накажеш хората си, но повечето така или иначе не оцеляха.

Талрик кимна. Четиримата странстващи „студенти“ очевидно започваха да се превръщат в смъртоносен отряд.

— Боиш се за живота си ли, Сцилис?

Мъжът изсъска презрително.

— Ако ги искаше мъртви, щях да ги убия. Но уговорката беше друга и аз изпълних ролята си. Не си и помисляй да минеш тънко.

— Наемник до последния си дъх.