Империя в черно и златно

Малкото възрастни, които видя, явно не проявяваха интерес към трудоустрояването, поне в легалния му вариант. Съпровождаха го с дълги преценяващи погледи, но не го закачаха, най-вероятно заради спътника му. А спътникът му очевидно беше добре познат тук, дори увит в широкото си наметало с качулка.

По пътя насам Тото не пропусна да огледа ъгловатия му силует. Мъжът подчертаваше тромавата си походка и се клатушкаше комично, но на Тото не убягна чудатият релеф на плаща му, който стърчеше, издут на странни места. След кратък размисъл Тото реши, че спътникът му носи броня под наметалото, нещо чуждоземско и ъгловато като правените по поръчка зрелищни брони на дуелистите, които се биеха срещу заплащане по панаирите. Всичко това не вещаеше нищо добро и Тото започваше да съжалява за сключената сделка, но ако зарежеше водача си сега, щеше да се изгуби и бързо да се превърне в плячка.

Чудатият мъж свърна рязко встрани и тръгна към вратата на една от разкривените бараки. Изрови ключ от дебрите на наметалото си, ключалката прещрака и той хлътна в бараката, като задържа вратата отворена и покани с жест Тото да влезе. И той влезе, но не без опасения. Стискаше дръжката на меча си като удавник — сламка.

Вътре цареше почти пълен мрак, а благодетелят му не се виждаше никъде. Чак когато по отсрещната стена се разля меко сияние, Тото разбра, че стената не е стена, а завеса, и някой току-що е запалил лампа от другата й страна. Повдигна предпазливо завесата и мина отзад.

— Девет — съобщи гласът на водача му. — Девет отделни сгради.

Това отговаряше на въпроса му.

Отвън малката група долепени бараки по нищо не се различаваше от останалите. Отвътре обаче бараките бяха обединени в общо помещение. Контурите на помещението бяха по необходимост ъгловати и неправилни, вътрешни стени нямаше, само колони, които да крепят тавана на различни височини. Още завеси от зебло и вълнен плат осигуряваха разделението между мястото за спане и кухнята, между склада и работилницата. „Работилница?“

Тото зяпна. Най-малко това беше очаквал да види тук. По-голямата част от помещението беше заета от работни тезгяси, върху които се мъдреха пет-шест механизма, разглобени за поправка. Между тезгясите погледът му различи голяма шлайфмашина, верижен трион, устройство с оптични лещи и ударна преса. Всичко му беше толкова познато, все едно се беше върнал у дома.

— Реших, че си от този тип — отбеляза домакинът и Тото примигна насреща му. Толкова се беше заплеснал, че почти бе забравил за съществуването му.

— Благодаря за… — Тъкмо беше решил да се довери на този тип, а после се обърна да го погледне и едва не се задави. Скуто беше отметнал наметалото си — наистина носеше броня, но нищо помпозно, само обикновен кожен нагръдник, скроен така, че да приляга на тялото му. Всичко останало си беше изцяло негово.

Като дете, Тото беше гледал представления с марионетки в Колегиум, макар че още тогава му беше по-интересно как се движат куклите, а не толкова сюжета или шегите. В повечето пиеси имаше един персонаж, известен като Злосторника, чиято основна задача беше да вкарва в беля останалите кукли и така да придвижва сюжета. Злосторника задължително беше с огромен гърбав нос, който почти се допираше до закривената нагоре брадичка — точно като Скуто. Между носа и брадичката устата на странния му домакин се гънеше като разкривена цепка в кожата, тя пък от своя страна беше тъмна като орех и някак лъщяща, а над носа очите бяха малки и подозрителни. Човекът беше не просто грозен, а страшен. И не толкова заради лицето, нито заради гърбицата, а заради извитите шипове, с които беше покрито цялото му тяло. Някои бяха малки като рибарски кукички, други дълги като острие на нож и всичките стърчаха в различни посоки и на най-невероятни места. Нагръдникът и дрехите му бяха скроени така, че да избягват шиповете, и въпреки това бяха кърпени на десетки места отново и отново. Истинско чудо беше, че не се е нарязал сам себе си на панделки, дивеше се безпомощно Тото.

— Добре де — измърмори кисело Скуто. — И ти не си пръв красавец, мелезче. — Дотътри се до един тезгях и остави арбалета си. Беше прекрасно оръжие за многократна стрелба с източена форма и висок затвор в горната част, който побираше най-малко десет стрели.

— Аз… извинете ме, но… — Дори арбалетът не успя да отклони за дълго вниманието му.

— Но какво, мелез полуроден? За разлика от тебе, аз съм с чиста кръв. — Усмивката му разкри криви, изпочупени зъби. — Тук няма да видиш много като мен, но в Империята ни познават. И не могат да ни понасят. Чудя се защо ли. Шипороден, такъв съм аз, примири се.

— Искаш да кажеш, че…

— Че има още като мен? — Скуто взе, че се изкиска, което с нищо не подобри вида му. — Далеч на север оттук, момко, има много като мен. И знаеш ли кое е най-интересното? Че един с един не си приличаме. Гледаш ме и виждаш една адски грозна буболечка. Същото виждам и аз в огледалото, момко, същото виждам и като погледна друг от собствената си раса.

Тото кимна.

— Това май мога да го разбера.