Империя в черно и златно

— Можеш, я, нали си мелез и прочие. — Скуто го огледа от глава до пети, което означаваше да вдигне собствената си глава, защото не надвишаваше рамото на Тото. — Е, значи признаваш, че си един от малките помощници на Стенуолд Трудан?

— Май така излиза. — На този етап вече нямаше смисъл да го отрича.

— Торбата на рамото ти казва, че си занаятчия, момко. Носиш на някого багажа или наистина можеш да свършиш нещо полезно с ръцете си?

— Имам диплома от Великата академия — обяви гордо Тото.

— Аз дипломи не признавам, момко. Докато не ми покажеш какво можеш, за мене не си никакъв занаятчия.

— О, така ли? — Тото остави торбата си на тезгяха и разрови съдържанието й. — А вие как държите тук всички тези неща, между другото? Няма как да го опазите в тайна. Машините се чуват през стените. Защо не са ги откраднали още?

Скуто се изплю, но не като обида, предположи Тото, а като някакъв местен обичай за привличане на вниманието.

— Слушай, момко, в тоя квартал аз съм шефът. Което значи, че половината очи и шпиони навън са в моите тефтери. А също и че навън има мечове и арбалети, които се насочват накъдето аз им кажа, а потрябва ли ми, мога да повикам тука истински доктор и той ще дойде, щото знае, че няма да пострада и ще му се плати подобаващо. И сметките ми излизат, щото всеки, дето ми мисли злото, си навлича гнева на местните и не ще оцелее дълго, освен ако си няма цяла армия, гаранция ти давам. Покрай всичко това и покрай нещицата на твоя човек Трудан, истинско чудо е, че намирам време за истинското си призвание.

— Което е занаятчийството. — Тото извади една джаджа от торбата си и му я връчи.

— Точно. — Скуто взе въздушната батерия в бодливата си ръка и я огледа от всички страни. Отначало погледът му беше пълен с подозрение, после с изненада, а накрая — с одобрение. — Не е лошо, момко. Никак даже. Много точно, много малко. Сръчни са ти ръчичките. Бутала, нали? За двигатели?

— Мислех да го използвам за оръжие. Аз… обичам оръжията — добави смутено Тото.

— Всички момчета на твоята възраст ги обичат — каза ухилен Скуто. — Това нещо има потенциал. Ако покрай нещицата на Стенуолд ти остане време, бих искал да видя какво ще направиш с туй чудо.

— Нещицата на Стенуолд? — Усмивката на Тото се вкисели. — Какво стана с твоя човек?

Скуто направи гримаса.

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив! Тримата ми приятели още са някъде из града, а може и осите да са ги хванали вече. — Той прехапа устни. — Изобщо не трябваше да ги оставям. Мислех, че и те са побягнали като мен. Само защото твоят човек ни продаде на осоидите!

— Никого не е продавал той — изсумтя Скуто, без да вдига поглед от въздушната батерия в ръцете си.

— Тогава как ще обясниш случилото се? Отведе ни право в засадата!

— Не ви е отвел никъде — каза Скуто. — По простата причина, че тази сутрин извадих трупа му от резервоарите с реагенти във фабриката отзад. Някой явно е решил да се отърве от тялото му по бързия начин, но е сбъркал резервоара.

— Тази сутрин? Но…

— Знам, момко. — Когато вдигна рамене, шиповете по раменете и гърба му се извиха като трева на вятъра. — Наблюдавах площад „Милосърдие“ и ви проследих оттам. Видях копелето със собствените си очи. Наистина беше Болуин, а него го познавам от три години. Само дето тялото му лежи в гробището за бедняци на пет улици оттук, и то от сутринта. — Скуто оголи отново зъби. — Истинска загадка, момко. Истинска загадка.

11.

Беше една от по-добрите таверни в средната част на Хелерон. От прозорците на горния етаж се разкриваше гледка към склоновете с лъскавите бели вили на богаташите. Обслужването беше добро, съдържателят — дружелюбен, а на стражата бяха бутнати достатъчно монети, за да тичат презглава при най-малкия признак за неприятности. Но най-ценното качество на Зърнената таверна беше дискретността. Когато Талрик влезе и докосна широкополата си шапка, едрият бръмбаророден кимна и нищо повече. Талрик седна на една маса, настани се удобно, а след малко момчето на съдържателя изприпка с кана разредено вино и му пошушна, че задната стаичка е готова и може да я ползва, когато пожелае.

Но Талрик не бързаше. Предстоящата среща не му беше по вкуса. Зад него двамата му телохранители бяха заели позиция до стената, наблюдаваха зорко помещението и уви, изглеждаха точно като войници на пост. Те, разбира се, знаеха, че ако стъпят накриво дори само веднъж, ако гледат наляво, когато опасността идва отдясно, извинения няма да има. Не и при капитан Талрик. Той имаше репутация, която държеше на нокти мъжете наоколо му, от обикновения войник до офицерите на най-висок пост. Всъщност, той беше страшилището на имперската военна кампания.