Империя в черно и златно

Предателството на Болуин! С мъка се удържа да не отвори очи и да не скочи от сламеника. Предателството на Болуин, после спринтът към улицата, двама мъртви осородни на съвестта й, които не й тежаха изобщо… но къде беше сега?

Главата я болеше зверски. Явно я беше ударила някъде.

Добрала се беше до улицата, това помнеше. Но и там прииждаха осоиди, цепеха бразди през тълпата. Окървавената рапира й отваряше просека през множеството като да беше талисман. Опита да се върне назад, да намери Че и Салма, но осоидите наближаваха, също и градската стража, затова тя продължи да отстъпва и скоро тълпата я отнесе нанякъде.

Умората почти я беше надвила, това също го помнеше. Имаше чувството, че тича от часове, а Хелерон не свършваше и не свършваше. Тичала бе колкото заради осоидите и стражата, толкова и за да избяга от самия град, но безуспешно.

Градът я беше погълнал.

И сега беше в червата му. Все така със затворени очи, тя се пресегна с пестеливи движения за рапирата си. Не я откри. Беше само по долна риза. Къде се беше натресла? В главата й просто липсваха отговори.

Време беше. Тиниса отвори рязко очи.

Лежеше на отвратителен сламеник, завита с чаршаф на петна с неясен произход, в миниатюрна стаичка с тесен прозорец.

Насреща й имаше стол близо до вход без врата. Дребен мъж дремеше на стола, а на гърба му небрежно беше преметната…

Скочи на крака преди да се е усетила, но безшумно, така както само нейната раса го можеше. Две дълги крачки и ръката й легна на дръжката. Ножницата се изпразни внезапно.

Шепотът на стомана до ухото му го разбуди. Но преди да е скочил, острието вече лежеше под брадичката му. Неволното движение на стреснатия мъж изкара капка кръв, която се стече надолу по гърлото му. Беше полуроден, прецени Тиниса, смесица от бръмбар и муха, навярно с щипка от друга раса. Не помръдваше. В колана му беше втъкнат нож, но мъжът благоразумно държеше ръцете си далеч от него.

— Къде съм? — изсъска му Тиниса.

— В къщата на Малия — изграчи той, като местеше трескаво поглед между нея и острието.

— И коя е тая Малия?

— Шефка ми е. И е голяма работа. С нея шега не бива — каза той, но гласът му потрепна и Тиниса се усмихна свирепо.

— Е, тогава сигурно ще е добре да оставя съобщение на тази твоя Малия. Може пък ти да си съобщението, какво мислиш? Така че гледай да ми кажеш нещо полезно.

— Аз… такова… не знам. Ти какво?… Ама тебе току-що те доведоха. Не знам. Казаха ми да те наглеждам, това е всичко — заекна той.

— Защо?

Откъм входа без врата се чу женски глас:

— Защо да говориш с кутрето, когато главата е тук?

Тиниса отскочи назад в дуелистка стойка, готова да нападне. Новодошлата беше прехвърлила средната възраст, с прошарена коса, но стройна и със здрав вид. Облечена беше с комплекта от долна риза и горна роба без ръкави, която хелеронци предпочитаха, но беше мравкородна и това си личеше най-много по характерната за расата й военна стойка. Имаше си и меч — къс, прибран в ножница на колана й. Предвид спокойната самоувереност, която лъхаше от жената, мечът в ножницата беше послание с ясен смисъл.

Тиниса сведе бавно рапирата си към пода. Можеше да я вдигне мълниеносно при първия знак за опасност, но засега предпочиташе да говори.

— Ти ли си Малия?

— Същата. — Жената я оглеждаше безстрастно. — Много ти е къс фитилът, дете. — В гласа й се долавяше немалко от помпозно-официалния тон на мравкоидите.

— Не съм дете.

— Това тепърва ще се види. Задължена си ми.

— За нощувката? — попита презрително Тиниса. — Сигурно не е имало свободно място в конюшните.

Малия изви едва доловимо ъгълчето на устата си.

— Това е Хелерон. В Хелерон тази стая минава за луксозна. А ти си ми задължена, защото уби един от моите хора.

— Кога? — Тиниса отново разрови паметта си за липсващите късчета от предишния ден, които продължаваха да й убягват. — Кога съм го убила? — „Тя за Империята ли работи?“

— О, той те е нападнал пръв, но това е без значение. — Малия скръсти ръце пред гърдите си. — Не беше от най-умните горкият и когато си нахълтала с окървавен меч, явно е решил, че може да се поупражнява с теб.

Някакъв образ просветна в главата на Тиниса. Парченцата от натрошената мозайка започваха да се наместват. Мъж насочва къс лък към нея и стреля… Стрелата беше минала на косъм от гърба й, толкова близо, че закачи наметалото й. И тя, естествено, го нападна. Нищо лично, обикновен рефлекс.

— Убих го. — Беше срязала лъка на две половини, когато мъжът го вдигна, за да се защити, а после с леко движение на китката рапирата беше свърнала към гърлото му.

— И рани още четирима от моите — продължи Малия. — Притекли се на помощ на първия. Резнала си ги всичките преди един да те фрасне със сопа по главата. И ето те сега, насочила меч към лелка Малия, към която имаш голям дълг.

— Такива дългове не признавам. — Още един убит. И да й тежеше нещо на съвестта, беше толкова леко, че Тиниса почти не го усещаше.