Империя в черно и златно

— Магия? — повтори тя. — Салма, не се обиждай, но магия не съществува. И никога не е съществувала. Просто заблуда, в която вярват примитивните раси, а и другите преди революцията. Молецородните и прочие, знаеш какво имам предвид. Така че… магия?

— Примитивните раси, казваш? — Усмивката му се разшири. — Моята, с други думи?

— Глупости, вашият народ е народ с култура, цивилизован. Или така поне си ни казвал ти.

Той сложи ръката си върху нейната на масата, не като жест на интимност, а за да подчертае важността на следващите си думи:

— Аз вярвам в магията, Че. Виждал съм я с очите си. Моят Род-облигат… там където отраснах, принцът си имаше предсказател сред съветниците и този предсказател можеше да вижда в бъдещето.

— Салма, не е трудно да предвидиш какво ще се случи. Това е номер, прах в очите на доверчивите.

— Виждал съм го да призовава душата на мъртвец и да я разпитва.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Сигурна съм, че и за това е имало логично обяснение. Дим и огледала или нещо друго от сорта.

— Мъртвият беше моят баща.

Че млъкна, преди да е изтърсила някоя глупост, и вместо това изгълта виното си.

— Чух го да разказва за битката при Шан Реал — битката, в която загина. По-късно говорих с един войник, който е бил там, и неговият разказ съвпадаше едно към едно с разказа на бащината ми сянка.

— Стига, Салма. Онзи стар вещер сигурно също е чул историята от някой войник. От някой дезертьор например, който е пристигнал преди другите.

Нито погледът, нито усмивката му трепнаха.

Че си пое дълбоко дъх.

— Не ми се сърди, Салма, моля те. Ти си ми приятел — най-добрият приятел, за когото може да си мечтае човек. Ти ми спаси живота, а чичо ми ти има пълно доверие. Но аз не вярвам в магията. Съжалявам.

Той сви рамене.

— Няма проблем. Тогава няма смисъл да ти разказвам за сребърните лица.

— А иначе би имало, така ли?

Усмивката му беше станала още по-широка. Салма направо й се хилеше в лицето и Че не можеше да прецени подиграва ли й се или не.

— О, това е само легенда, при това много стара. Уж можели да уловят отражението ти в огледало. И така да изглеждат като теб или като който и да било друг. Уж, де.

Потрепващото лице на Болуин изникна отново пред очите на Че, стомахът й се сви и тя побърза да се отърси от шантавите идеи. „Аз не вярвам в магията.“

— Били първите шпиони и очевидно най-добрите — продължи Салма с тихия глас на човек, който разказва истории с духове. — Таен шпионски орден. Никой не можел да ги различи от хората, чийто образ копирали. Ще кажеш, че това е само легенда, и сигурно ще си права. Е, вярно, че има сведения за тях в хрониките на Федерацията — от времето, когато ние сме ги използвали срещу враговете си и враговете ни са ги използвали срещу нас. Но това е било отдавна, преди революцията, а в най-ранните хроники пише за много странни неща, които никой днес не би повярвал, а една бръмбарородна девойка най-малко от всички. — Засмя се на физиономията й, под чието бойко негодувание прозираше ококореното страхопочитание на малко дете, изправено пред нещо необяснимо. — Но пък вашата революция не стигна до нас, така че ние тънем в примитивно невежество до ден-днешен.

— Никога не мога да разбера дали говориш сериозно, или ме поднасяш.

— И това е добре — кимна той. — Е, как ще открием Тиниса и Тото?

— Ами, освен ако не можеш да ги измагьосаш от въздуха — тросна се Че, — най-добре ще е да издиря роднините си в Хелерон. Те поне познават града и ще могат да ни помогнат.

Тайнственият непознат мъж заведе Тото в някакво гето. С друга дума не можеше да се опише. Хоризонт липсваше, препречен от комините на фабрика, чиито дълги, достроявани на различни етапи и височина цехове се точеха чак до реката. Надупчената стена непосредствено пред тях беше без прозорци, но до сляпата й фасада се бяха скупчили стотици разкривени бараки. Стъкмени бяха от подръчни материали — дърво, камък, тухли и листове ламарина в странни комбинации, от които очите ти започваха да смъдят, а чувството ти за естетика се гърчеше в конвулсии. Нямаше план в построяването им — нито индивидуален, нито градоустройствен. Пътечките помежду им бяха криви, хаотични и тъмни под сянката на бараките и фабриката. Нямаше настилка, а само спечена пръст с по някоя хлопаща плоча, колкото да си изкълчиш глезена.

Сигурно голяма част от жителите на „квартала“ бяха на работа, навярно в същата тази фабрика, предположи Тото, но пак имаше доста хора, които се обръщаха след него. Повечето бяха деца — всичките кльощави и мръсни и всичките го зяпаха втренчено. Притесни се, че ще го наобиколят да просят милостиня, но те стояха настрана. Явно беше заради меча, който той още стискаше в ръката си — стигнал до това заключение, Тото продължи да го стиска.

Стана му тъжно, когато си даде сметка, че повечето от хората тук са полуродни, най-вече кръстоски бръмбар-мравка като него, но имаше и такива, за чийто произход можеше единствено да гадае. Вероятно бяха резултат от няколко поколения кръвосмешение или пък бяха потомци на раси, за които той не беше и чувал.