Империя в черно и златно

На Проветривата улица имаше една закусвалня, държана от мухородни, където Синон Поло̀вин, глава на Половинковата къща, провеждаше аудиенциите си. И помещението беше подходящо за аудиенции, даде си сметка Тиниса още от пръв поглед. Малия я въведе в дълга стая, обзаведена в стила на мухоидите, с ниска маса, която заемаше по-голямата част от помещението. Пъргав персонал от мухородни обслужваше близо три дузини мъже и жени, насядали около масата. Тиниса веднага съобрази, че местата около трапезата са с различен статут. Най-подходящото място да коленичиш беше пред трона на самия Синон Поло̀вин.

Синон беше строен мъж, понатежал в кръста през последните няколко години, откакто не му се налагаше да размахва лично меча в защита на империята си. Облечен беше като човек, който се кани да избяга от града с цялото богатство на гърба си, но това важеше кажи-речи за всички присъстващи, защото с изключение на малцината, заложили демонстративно на спартанския стил, гангстерите се бяха накичили обилно с ланци и пръстени, амулети и накити, а на един дори ризницата му беше направена от монети, при това не какви да е, а сребърни стандарти, сечени в хелеронския монетен двор. Колкото до Синон, златото и скъпоценните камъни по него струваха поне колкото половината дрънкулки на сътрапезниците му, взети заедно, и Тиниса реши, че е въпрос на статут. За тези хора скромността не беше добродетел, а богатството не ти печелеше уважение, ако не е на показ.

Името му пасваше добре. Синон Поло̀вин беше полуроден, нещо средно между молецоид и светлокожите мравкоиди от Тарк. Вместо с нелицеприятни петна, кръвосмешението го беше дарило с млечна кожа, прошарена със сивкави нишки като мрамор — екзотична, дори привлекателна гледка. Косата му беше тъмна и той я носеше дълга до раменете в паешки стил. Очите му нямаха ириси, само черни зеници на бял фон. Коктейлът от разнородна кръв се беше избистрил в мъж, едновременно страховит и обаятелен.

— Виждам, че Малия ми е донесла подарък — каза той и разговорите около масата утихнаха веднага.

Гангстерите източиха вратове да видят Тиниса. Малия я заряза и зае мястото си отдясно на Синон.

— Прекрасно — продължи той. Устата му се усмихваше, гласът му звучеше весело, а очите му бяха непроницаеми. — Разбрах обаче, че не си тук само като украса. Малия казва, че можеш да се биеш. Как ти е името, паешко дете?

— Тиниса, майстор Синон. — Почетното обръщение й се изплъзна неволно, явно по силата на позабравен навик от детството.

— И добре възпитана при това, което е рядка комбинация. Наясно си, че имаш дълг към мен, дълг, който Малия ми прехвърли.

— Уведомена бях, да — отвърна Тиниса. Подборът на думи предизвика тих смях сред гангстерите. Само онези, най-близо до главатаря, останаха невъзмутими.

— И наистина ли можеш да се биеш? — попита я любезно Синон.

— Мога.

— Е, в такъв случай на трапезата ми може и да се намери място за теб — каза Синон. — Разбрах също, че се нуждаеш от помощта ми, паешко дете. Малия вече ми разказа малката ти история. Помогни ми, а после и аз ще опитам да ти помогна.

Тиниса осъзна, че реакциите й са прекалено бурни, че самоконтролът й куца. Присви очи, стисна юмруци и погледна главатаря в очите.

— Е? — попита тя. — Къде да седна?

Откъм гангстерите се надигна одобрително мърморене, но Синон вдигна ръка и те млъкнаха послушно.

— Не бързайте да се влюбвате в нея — предупреди той хората си. — Тя все още не познава обичаите ни. Седни където искаш, паешко дете, но знай, че за да седнеш ти, всички останали трябва да се преместят едно място по-надолу по масата. Ти ми кажи къде ще седнеш.

Тиниса стегна юздите на първосигналната си реакция. Нямаше да скочи при първото изплющяване на камшика. „Стигнахме ли до това? — запита се тя. — Какво би казал Стенуолд?“ Синон й предлагаше да влезе в кървав двубой като начин да се присъедини към малката му клика. Териториите на Хелерон имаха прости и сурови правила. „Какво трябва да направя, за да стана една от тях? Да им пусна кръв? Да заема нечие място?“

Хрумна й дали да не сложи край още сега, да хукне презглава през стаята, по коридора, през изхода, по непознатите хелеронски улици. „И после какво?“ Никога нямаше да намери Че без чужда помощ. И този крадец, този убиец очевидно беше единствената й възможност да получи информация за приятелите си.

А имаше и едно друго гласче в главата й, тъмно гласче, което нашепваше, че са я предизвикали, че поставят под въпрос уменията й, че искат да видят какво може. „За теб е дълг и удоволствие да им угодиш…“

Тръгна бавно покрай масата, като следеше кой среща погледа й и кой го отбягва. В долния край имаше мнозина, които би могла да победи и дори да унижи с лекота и без притеснения. Те бяха сбирщината, отчаяната сган, впила зъби и нокти в периферията на бандата. Но… като ще е гарга, рошава да е, помисли си тя.