Империя в черно и златно

— Видял си Челядинка? — оживи се внезапно Стенуолд и тръгна напред. Молецоидът отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им.

— Тя… тя ми помогна — съобщи той.

Стенуолд спря.

— Няма защо да се страхуваш от мен — каза успокоително, а после: — Сега вече разбирам. Ти сигурно си от Тарн. Участваш в нападенията, нали?

Молецоидът кимна предпазливо.

— Казвам се Ахеос.

— Е, в момента не питая особена любов към Хелерон — заяви Стенуолд. — Господарят на тази къща, братовчед ми Елиас Продан, лежи мъртъв в съседната стая и предполагам, че вашите шамани, или както там се наричат, ще има да потриват доволно ръце по този повод.

— Със сигурност няма да проливат сълзи — кимна Ахеос.

— Кажи ми за Челядинка. Къде е тя?

Ахеос обясни какво е видял. Разказваше спокойно, без излишни емоции. Явно имаше и око за детайлите, забеляза Стенуолд, беше човек, свикнал да шпионира врага. Мисълта, че самият той, Стенуолд, може да е в бройката на въпросните врагове, му се стори странна. С много малко изключения молецородните бяха раса, с която не си беше имал вземане-даване.

— Накъде ги отведоха?

— На югоизток. В югоизточните покрайнини на града има лагери за роби — допълни Ахеос. Стенуолд не знаеше дали молецоидите все още държат роби, а и нищо в тона на Ахеос не му подсказа отговора. Стенуолд потърка брадичката си. Беше обрасла с четина и го сърбеше.

— Нямаш представа колко усилия положих, за да пристигна навреме. Ако разполагах с още един месец, релсовият път щеше да е готов и да ме докара тук право от Колегиум. А сега пътувах десетница и повече, смених пет различни форми на транспорт и пак закъснях. Макар и с един-единствен ден — закъснях.

— Ще тръгнеш ли след нея? — За Тисамон въпросът беше риторичен.

— Тя ми е племенница, а с нея е един от студентите ми. Длъжен съм да открия и двамата. — Стенуолд оголи зъби в подобие на усмивка. — Но пък помощ няма да ми липсва. Помниш ли Скуто, шипородния?

— Дали го помня? — усмихна се Тисамон. — Отказах три щедри предложения да го убия.

Стенуолд запази подобието на усмивка върху лицето си. „За тези неща излишни въпроси не задаваме.“

— Отивам право при него сега. Окопал се е в Хелерон като дървеница в старо писалище. По-добър източник на информация и да искам, не мога да намеря.

— Острието ми е твое — каза Тисамон, толкова просто и ясно, че Стенуолд го зяпна.

— Не мислех, че…

— Казах ти. — Богомолкородният сведе очи. — През всичките тези години броях дните. Наистина ли мислиш, че ще ти обърна гръб сега?

След обсадата на Мина се бяха срещали три-четири пъти. В началото Тисамон помагаше на Стенуолд в събирането на информация. После, когато наблюдението и изчакването станаха по-важни от бързото острие, контактите им намаляха. Постепенно задълженията на Стенуолд в Академията започнаха да отнемат все повече от времето му и пътищата им неусетно се разделиха. И ето че от последната им среща бяха минали десет години.

— Аз… не знам какво да кажа — заекна бръмбароидът. Изведнъж го налегна ужасяващо чувство на обреченост. „И двамата ще съжаляваме за това.“ — Не искаш ли да си помислиш поне? — „Преди да стовариш върху раменете ми тежестта на обещанието си.“ Обещанията на богомолкородните бяха по-твърди от стомана и по-тежки за носене. — Имаш си живот тук…

Тисамон отново беше забил поглед в земята пред себе си. Гледката беше толкова позната, че за миг върна Стенуолд двайсет години назад — Тисамон гледа в земята, неспособен да отвърне на нечия саркастична забележка.

— Нямам живот тук — промълви богомолкочовекът. — Седемнайсет години, Стен… Знаеш какво имам предвид.

„За него времето е спряло.“ Знаеше, че богомолкородните не забравят обиди, неправди, както и стари приятелства, но никога не си беше давал докрай сметка колко смущаващ и непривичен е досегът с подобно мислене.

„Толкова съжалявам, приятелю.“

Бяха си уговорили среща същата вечер, Стенуолд и Тисамон. Изрекли бяха името почти едновременно — старото им място за срещи от старите дни. Съвпадението изпълни Стенуолд с носталгия, но емоцията само вгорчи допълнително мисълта за онова, което предстоеше.

Тръгнал бе към свърталището на Скуто, съсредоточил решително мислите си върху непосредствената задача. Бръмбароидите са прагматичен народ, повтаряше си той. Не прахосват времето си в тревоги за неща, върху които нямат контрол.

Комшиите на Скуто го забелязаха отдалеч, но това не го притесни. Мнозина вече го познаваха като приятеля на техния шипороден. Единствено тук в Хелерон Стенуолд се чувстваше в безопасност.

Уви, тази мисъл бързо се подкисели, когато вратата на Скуто се отвори с трясък пред него и настръхналият като таралеж шипороден насочи арбалета си към гърдите му.

Стенуолд замръзна на място. „О, не — помисли си, — не е възможно да са обърнали и Скуто. Не и човека, при когото пратих децата.“

— Какво правех, когато се срещнахме за пръв път? — попита Скуто, като го оглеждаше подозрително с примижали очи.

Стенуолд го зяпна.

— Моля?

— Какво правех, когато ме видя за пръв път? — повтори шипородният и разклати арбалета толкова силно, че стрелите вътре издрънчаха.

Стенуолд продължи да се кокори.