Империя в черно и златно

— Стенуолд, вече ти казах. Не съм я виждал. — Но тънка усмивчица разтегли несъзнателно лицето му и го издаде. Сърцето на Стенуолд се сви. Може да беше разочарован, но не беше изненадан.

— Какво става, Елиас? — попита тихо той.

Елиас събра пръстите на двете си ръце, опрял лакти на бюрото.

— Скъпи ми Стенуолд, ти винаги си бил, как да се изразя… бунтар, да речем. Натрапваш идеите си на хората, размахваш плашила наляво и надясно и срамиш семейството. В Колегиум може и да търпят това, чувал съм, че там ексцентриците са на почит, но в Хелерон е различно. Тук не може да си развяваш байрака като някой мравкороден боксьор, който си търси белята. Какво точно искаш от мен?

— Искам си племенницата, която на теб ти е братовчедка — заяви Стенуолд студено.

— Създал си си врагове тук, Стенуолд — отбеляза Елиас, — и на тях им е неприятно, когато си вреш носа в делата им. Ако си забъркал и племенницата си в това, вината е изцяло твоя.

— Да, да, моя е — призна Стенуолд. — Макар че я пратих тук с идеята да я отдалеча от опасностите. Какво направи с нея, Елиас?

— Аз?

— Хайде да прескочим преструвките, става ли? Виждам, че ти се ще да позлорадстваш, аз пък нямам нищо против да те изслушам. Така че похвали се, Елиас, разкажи ми колко хитро си постъпил. Какво направи с Челядинка?

Елиас стисна ръце, образ и подобие на търговец, който приключва успешна сделка.

— Враговете ти чули за нея и я проследили.

— Проследили я до теб.

Усмивката на Елиас пресъхна.

— И така да е, какво? Момичето си търсеше белята. Рано или късно щяха да я спипат.

— Можел си да я защитиш.

— И защо да го правя? — Елиас се изправи гневно. — Тръсваш проблемите си на прага ми и очакваш да си заложа главата заради теб? Ти започна тази война, Стенуолд, ти си я води. Ти агитираш из цял Хелерон срещу най-добрите клиенти, които градът ни е имал за последните стотина години.

— Какво си направил с племенницата ми? — попита Стенуолд, все още запазвайки самообладание.

— Предадох им я, Стенуолд. И защо не?

— Защото ти е братовчедка например? А, да, забравих, това вече го минахме. — Ръцете му се бяха свили в юмруци. — И колко взе за момичето?

— Ако Империята е така любезна да предложи награда, кой съм аз да я откажа? — изрепчи се Елиас.

— Значи си я продал — заключи Стенуолд. — Имаш ли някаква представа какво ще правят с нея? Ще я измъчват? Ще я екзекутират?

— О, стига мелодрами. Те не са зверове. Най-вероятно ще я направят робиня.

— И само толкова? — изсъска Стенуолд. — Робиня значи?

Някъде в къщата се чу шум и тънката усмивка на Елиас се поразшири.

— От тяхна гледна точка Челядинка е издирван престъпник. Същото важи и за теб.

— Я стига! — Стенуолд беше надвиснал над бюрото и само то го делеше от Елиас. — Къде я отведоха?

— Нямам представа.

— Казвай!

— Казах ти вече. Защо да ми пука къде са я отвели? Не е тук, друго не ми трябва да знам. — Елиас се наведе напред и носовете им се допряха. — Ти обаче ще разбереш, при това по-скоро, отколкото си се надявал. — Дръпна се рязко назад, грабна звънеца, който стоеше до поставката за писалката на бюрото, и го разклати силно. После каза с победоносно изражение: — Всъщност, много скоро ще се озовеш при нея.

Звънливото ехо утихна. Стенуолд беше отстъпил крачка назад и чакаше с ръка на меча си. Хвърли поглед към вратата на стаята, после вдигна вежди към Елиас.

— И?

Домакинът размаха отново звънеца, после още веднъж, толкова силно, че го удари в плота на бюрото. Силният звук отекна и замлъкна. Нищо.

— Охрана! — изкрещя Елиас. — Охрана! При мен, веднага!

Едва загатната усмивка разтегли устните на Стенуолд.

— Напоследък е трудно да се намери свестен персонал — отбеляза той.

— Охрана! — изврещя отново Елиас и този път вратата се отвори. В стаята влезе мъж, сам, влезе безшумно и зловещо като ходеща смърт. Висок богомолкороден със зелени дрехи и извито метално острие на дясната ръка.

— Тисамон — поздрави го Стенуолд и въпреки страха си за Челядинка, въпреки предателството на братовчед си, не можа да спре широката си усмивка. — Не знаех дали си получил съобщението ми. Не знаех дали ще дойдеш.

Богомолкоидът се усмихна на свой ред, доколкото можеше да се усмихва.

— Минаха десет години, откакто ме повика за последно. Нима мислиш, че някакви си десет години ще променят навиците ми? Да не съм някой вятърничав бръмбаророден, Стенуолд?

Ние

помним.

— Кой е този? — попита Елиас. — Какво става?

— Случвало се е да използвате дарбите ми в миналото, майстор Продан, по ваши бизнес дела — отвърна спокойно новодошлият. — Аз съм Тисамон от Фелиал.

Елиас ококори очи. Името не му беше направило впечатление първия път, но сега явно беше навързал фактите.

— Ще ти платя двойно колкото ти е предложил този човек — изграчи той. — Не, петорно.

Тисамон сви устни и поклати глава.

— Той приема пари — обясни Стенуолд на братовчед си, — но се бие заради чест, а с такава валута ти не разполагаш. — След миг вече беше заобиколил бюрото, мечът му беше изваден от ножницата, а със свободната си ръка стискаше предницата на дрехата на Елиас.

— Стенуолд, моля те…