Империя в черно и златно

— Да не би да не го знам? — наежи се Скуто. — Да не би аз да съм го пратил да си вре бръмбарския нос из целия град? И най-лошото е, че той също го знае. Но… това е положението. Напоследък никой не се вслушва в здравия разум. — Изкриви лице в гримаса, която оголи дългите му жълтеещи зъби. — Така че ще трябва да се оправя сам някак.

На вратата се потропа тревожно. Едно момче — всъщност същото момче, с което Тиниса беше говорила по-рано — подаде глава и извика:

— Скуто, някой идва. Някой много голям и тежък.

— Стенуолд? — предположи Тиниса.

— Ще му кажа аз какво мислиш за него. — Скуто грабна отново арбалета си и го зареди. — Не. Дъртия Стен го познават по тия ширини. — Скуто надникна през един от закованите наполовина прозорци на бараката. — Мамка му. Скорпионороден, при това от най-големите.

— Скорпионороден? — Тиниса надзърна предпазливо над бодливото му рамо. — Познавам го. — Беше Акта Барик от Половинковата къща. За миг се зачуди дали не са го пратили след нея, но ако Синон искаше да я премахне, имал бе далеч по-удобни възможности. — Нека аз говоря с него.

— Заповядай. — Скуто отвори с ритник вратата и й направи път, все така стиснал в ръка арбалета.

Барик я видя, спря и изчака тя да се приближи. Преметнал беше чудовищния си меч през рамо и върхът на прибраното в ножница острие почти се влачеше по земята. Тиниса знаеше, че може да извади рапирата си преди той да е хванал както трябва своя меч, но ръцете му бяха оръжие сами по себе си.

— Здрасти, Барик — поздрави предпазливо тя. Зад оградата от криви заби лицето му остана неразгадаемо.

— Имам новини за теб. Пристигнаха, след като ти си тръгна.

Тихият му глас едва стигаше до нея и Тиниса реши, че ще трябва да рискува и да се приближи, иначе нямаше да чуе и половината от казаното. Направи две крачки напред, което я вкара в обсега на неговия меч, докато той оставаше извън обсега на нейната рапира. Барик кимна леко, в знак че оценява оказаното му доверие.

— В североизточния лагер има разпродажба на роби. Ходих там по една работа на шефа — поде той. — В една от групите, които товареха за транспортиране, видях човек водно конче от Федерацията. След голямата война на север в Хелерон няма много федерални.

— Роб? — възкликна ужасено тя.

— Може да не е вашият човек, но… — Скорпионоидът махна с огромната си лапа. — Синон рече, че трябвало да ти кажа.

— Благодари му от мое име — отвърна искрено тя. — Кажи му, че когато се срещнем пак, ще съм му задължена, малко.

Той кимна. Точно така се правеше бизнес по тези места.

Когато Барик си тръгна, Тиниса се върна в леговището на Скуто.

— Имаме нов проблем — обяви тя.

16.

— А, Стенуолд — каза Елиас, когато посетителят влезе. — Би ли ме изчакал за секунда? — След което продължи да събира демонстративно някакви числа на свитъка пред себе си. Подчерта крайния сбор, сложи резервоарната писалка в златната й поставка и чак тогава вдигна поглед. — Нямах представа, че ще идваш в Хелерон, още по-малко при мен, признавам — заяви с усмивка той. — Да не би случайно да си развил интерес към минното дело?

— Интересите ми са разностранни и минното дело не прави изключение — отвърна Стенуолд. Изглеждаше не на място в кабинета на Елиас, дори сред оскъдната мебелировка на скромната вила в близост до кариерата. Прахолякът от пътя още лепнеше по него, а кожените си занаятчийски дрехи носеше като броня срещу искри и метални стружки. Дори с меч на кръста нямаше вид на човек от ранга на домакина, още по-малко на негов братовчед.

— Е, разказвай — подкани го Елиас и се облегна назад.

— Вероятно ще ми е нужна помощта ти, Елиас — каза простичко Стенуолд.

— Стига да мога. За какво става въпрос?

— За племенницата ми Челядинка и няколко нейни приятелчета. Изглежда, са изчезнали.

— В Хелерон? На стаж от Академията ли са дошли?

Стенуолд го изгледа с присвити очи.

— Преди няколко дни са влезли в града, били са нападнати и са се разделили. Челядинка е умно момиче, така че би се сетила да потърси роднините си.

Елиас вдигна рамене.

— Може би трябва да попиташ при другите ни роднини, макар че сигурно щях да чуя, ако братовчедка от Колегиум е дошла в града.

Стенуолд кимна мрачно като човек, който се е сблъскал с най-големия си страх.

— Значи не си я виждал? Нито си чувал нещо?

— Съжалявам. — Елиас разгъна друг свитък със сметки. — Но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в търсенето. Само кажи.

— Ами… — Стенуолд си пое дълбоко дъх с мисълта, че човек на неговата възраст и с неговото положение не би трябвало да се оказва в подобна ситуация. — Казвам, че Челядинка и един млад мъж са били видени на прага на твоята градска къща. Младият мъж е принц от Федерацията и е бил облечен по начин, който прави впечатление и лесно се запомня.

Елиас го изгледа смръщено.

— Какво намекваш?

— Че са дошли при теб, братовчеде Елиас. Челядинка е бягала от хората, които са ги нападнали, и като всяко разумно момиче е потърсила убежище при роднините си.