Империя в черно и златно

— Продал си племенницата ми на осоидите — изсъска през зъби Стенуолд.

— Моля те, мога да…

— Нямаш какво да ми предложиш, братовчеде — прекъсна го Стенуолд. Мечът трепереше в ръката му от трудно сдържан гняв. — Ти предаде собственото си семейство, града си, расата си. Какво да правя с теб, как мислиш?

— Стенуолд, съжалявам…

— Не, не съжаляваш. Или ако съжаляваш, то е заради провала на плановете си. Ако сега се появи отнякъде отряд осородни, ще продадеш и мен по пазарни цени.

Така че си затваряй устата!

 — Притисна ломотещия търговец към стената зад бюрото. — Представа си нямаш как ме сърбят ръцете да те убия, идея си нямаш, Елиас. Сърцето ми, инстинктите ми вият до небесата да ти резна гърлото. — С тези думи Стенуолд остърга остатъците от самоконтрола си, пусна разтреперания мъж и отстъпи назад. — Но няма да утежня позора от твоето предателство, като пролея роднинска кръв. Предпочитам да не си го слагам на съвестта.

Прибра неопетнения си меч в ножницата и се обърна.

— Стенуолд, братовчеде… благодаря ти… — промълви едва-едва Елиас.

Застанал с гръб към търговеца, Стенуолд спря на прага на стаята и подхвърли:

— Тисамон обаче няма подобни угризения, бас държа.

— Какво?

Стенуолд излезе от кабинета, затвори вратата след себе си и седна на един стол в коридора. Чувстваше се изцеден до дъно и отвратен от света. През затворената врата долитаха пискливите опити на Елиас да подкупи Тисамон. Съвсем подходящо, реши Стенуолд — да умре с цифри на уста.

След няма и минута вратата се отвори и богомолкоидът излезе от кабинета, като почистваше грижливо острието си с парче плат от робата на Елиас.

— Наистина ли си помисли, че може да ти обърна гръб? — попита го тихо Тисамон.

Стенуолд гледаше озадачено богомолкородния.

— Виж се само. Не си остарял и с ден за тези десет години.

— За разлика от теб — отбеляза безцеремонно Тисамон. — Станал си по-стар, по-плешив и по-дебел. Не че някога си бил строен или с гъста коса, всъщност.

— И млад?

— Ако питаш мен, нито ти, нито аз не сме били особено млади някога, дори тогава.

Здрависаха се с левите ръце, както им беше обичаят, и Стенуолд забеляза, че другият мъж все пак е остарял. Белите нишки може и да се губеха сред русата му коса, но по лицето му имаше следи, които не говореха за щастлив и спокоен живот.

— Какво щеше да правиш — попита небрежно богомолкочовекът, — ако не бях получил съобщението ти? — Тоест, ако не беше дошъл, макар Тисамон да не го изрече на глас.

Стенуолд усети как стомахът му се свива заради онова, което скоро щеше да застигне и двамата. Него и най-стария му приятел.

— Щях да се бия — отвърна простичко той.

— И аз така си помислих — кимна Тисамон.

— Колцина щяха да излязат насреща ми?

— Половин дузина местни и още толкова лека пехота осородни — каза Тисамон и вдигна рамене, сякаш подобна бройка дори не заслужаваше коментар. А Стенуолд си помисли, че докато разговаряше с Елиас, не беше чул дори звук от борба. Още на времето Тисамон си изкарваше хляба не само като дуелист, а и като наемен убиец. Гледаше на тези си занимания като на продължение на дуелите, но с други средства. По дрехите му нямаше и петънце от кръв.

— Доста имаме да наваксваме — каза Стенуолд.

— По-малко, отколкото си мислиш. Миналото просто се преля в бъдещето, нали? Приключиха с Федерацията и сега най-после са се прицелили в нас.

„Най-после?“ Но всъщност едва ли беше чудно, че Тисамон очаква с нетърпение следващия ход на осоидите.

— Следиш събитията, така ли?

— Хелерон е кошер от слухове за всеки, който си държи ушите отворени.

— Да де, само дето никой не иска да се вслуша. — Стенуолд поклати глава, излизайки от къщата на мъртвия си братовчед. Излезе и изтегли моментално меча си. Буквално на крачки от вратата стоеше някакъв човек — молецороден, установи с изненада Стенуолд. Значи не беше от слугите или мутрите на Елиас. — Кой си ти и какво правиш тук? — попита го строго.

— Не е наемен убиец, както реших в началото — обади се иззад него Тисамон. — Нещо като доброжелател по-скоро. Промъкваше се към теб на влизане в къщата. Знаел за осородните и искал да те предупреди — обясни Тисамон, — но не успя, защото аз го спипах пръв.

Стенуолд отново насочи погледа си към молецоида.

— И не си го убил?

— Молецороден е — сви рамене Тисамон. — Старите навици умират трудно. — Като всичко друго в миналото на народа му, чувството за вярност към древните съюзници имаше дълбоки корени. — Старата лоялност ръжда не хваща — добави с усмивка Тисамон, все същата като отпреди седемнайсет години.

Стенуолд се обърна отново към молецородния, който през цялото време беше стоял мълчаливо и неподвижно. Забеляза, че странникът е ранен и превързан — доста несръчно. Логиката в цялата ситуация продължаваше да му убягва.

— Какво е твоето място в тази история? Имаш зъб на осоидите или какво?

— Те не ме интересуват. Просто исках да те предупредя.

— Да ме предупредиш?

— Видях как отведоха племенницата ти — изрече молецородният с равен глас и предпазливо изражение.