Юлиан

— Заповядах на Прокопий… — започнах аз.

— А защо не изпълнява заповедите ти? — поведе Виктор нападението. — Защо стои още в Кордуене?

— Защо наистина? — Човек никога не може да разбере дали Дагалайф е наивен или ироничен.

— Защото е изменник — рече Невита. Френският му акцент стана тъй груб и гърлен, че думите му се разбираха трудно. — Защото той и онзи християнски цар на Армения, твоят приятел — обърна се той злобно към Ормизда, — искат да погребат всинца ни, та да може Прокопий да бъде следващият християнски император.

Всички мълчаха смутени.

— Не можем да бъдем сигурни, че това е причината — намесих се примирително аз.

— Ти, августе, може да не си сигурен, но за мен няма съмнение. Познавам тия азиатци. Никога през живота си не съм имал доверие в тях. — Той загледа Виктор, който му отвърна със същия суров поглед.

— Надявам се, че имаш доверие в мене — разсмях се аз. — И аз съм азиатец.

— Ти си тракиец, августе, все едно, че си франк или гал. Освен това ти не си християнин; поне така разправят.

Всички се засмяха. Напрегнатата атмосфера се разведри. След това Виктор изрази надежда, че може да успеем да сключим изгоден мир със Сапор. Ормизда и аз се спогледахме крадешком. Уверен съм, че Виктор не знае нищо. Добре, че запазихме в тайна идването на персийските пратеници; това се оказа особено важно сега, след като разбрах, че Невита и Дагалайф жадуват да се приберат. Единствен аз още вярвам, че Прокопий ще дойде. Уверен съм, че ще дойде. А ако не дойде…

Салуций предложи средно решение:

— Нека всички приемем, че Прокопий възнамерява да изпълни заповедта на своя император. Понеже напоследък осъдих на смърт един човек, смятайки погрешно, че не е изпълнил заповедта ми, аз настоявам да дадем на Прокопий да докаже верността си. В края на краищата ние не знаем на какви трудности може да се е натъкнал той. Може да е болен, може да е умрял. Затова бих препоръчал на августа да почака поне една седмица, преди да започне обсадата или някакви други действия.

Това компромисно решение се възприе. Като всички компромиси, и този не разрешава нищо — само удължава това състояние на нерешителност, и то може би по много опасен начин. Съгласих се да отложа обсадата, но не казах нищо повече. Исках да се покажа разумен, защото се канех да предложа нещо, което знаех, че ще срещне силна съпротива.

— Двадесет хиляди души ни са нужни зя охраната и обслужването на флотата. Докато вървим по реката, войниците могат да вършат и двете неща. Но ако навлезем във вътрешността — било за да се върнем назад, било да преследваме войската на великия цар, — тези войници трябва да дойдат с нас. В такъв случай корабите ще попаднат в ръцете на персийците. За да предотвратим това, трябва да ги изгорим.

Всички бяха потресени. Пръв заговори Невита. Питаше как смятам да се върнем обратно без корабите. Обясних, че която и от двете реки да използуваме, Ефрат или Тигър, все ще плаваме срещу течението, а това ще бъде бавно и трудно. В такъв случай флотата ще бъде бреме за нас. Признаха, че това съображение е основателно, но все пак целият военен съвет се опълчи срещу мене освен Ормизда, който съзнаваше, че само като изгоря корабите, ще мога да накарам легионите да ме последват във вътрешността.

Да, решен съм да завзема всички провинции на Персия до границата с Индия, хиляда мили на изток. Александър е постигнал това. Уверен съм, че и аз ще успея. Войската на Сапор не може да се мери с нашата. Житото скоро ще узрее и тогава няма защо да се тревожим за продоволствие. Само едно ме спира — Прокопий. Ако той беше тук, можех да потегля, уверен, че с помощта на Ормизда Ктесифон ще падне и аз няма да имам противник зад себе си. Но не мога да тръгна, преди да зная къде е Прокопий. Междувременно трябва да изгоря корабите.

Търпеливо отговарях на военачалниците си. Никого не убедих, но все пак всички се съгласиха с мен. Докато излизаха от палатката ми, Салуций ме отведе настрана. Усетих неприятната топлина на дъха му, когато ми прошепна на ухото една-единствена дума: „Бунт.“

— Кой?

Въпреки че и последният от военачалниците беше излязъл от палатката, той продължаваше да шепне:

— Християните.

— Виктор?

— Не зная, може би. Донесенията са доста смътни. Войниците пеят една песен, в която се казва, че скоро ще си бъдат по домовете, но ти не ще бъдеш с тях.

— Това е измяна!

— Самите думи звучат съвсем невинно. Който я е съчинил, е бил умен човек.

— Кой я пее? Галилеяните ли?

Салуций кимна.

— Два легиона — зианският и херкуланският. Досега малцина са замесени. Но ако изгориш флотата…

— Салуций, вярвай ми — хванах ръката му. — Зная неща, които не са ви известни.

— Както заповядаш, господарю. — Салуций се поклони и излезе от палатката.

Прекарах нощта сам; при мен бяха единствено глухонемият и Калист. Молих се. Изучавах похода на Александър в Персия. Преглеждах карти и четох история. Ако е такава волята на Хелиос, ще зимувам на границите на Индия. Никой римски император не е присъединявал толкова голяма територия към нашия свят.

Юлиан Август

1 юни