Юлиан

Флотата гори. Запазихме дванадесет кораба, които могат да се използуват за строеж на понтонни мостове. Ще ги пренасяме на коли. Току-що заповядах на Аринтей да унищожи останките на персийските войски, които се укриват в околността. Наредих му също да запали околните ниви и да изколи добитъка. Когато навлезем във вътрешността, в течение на много месеци жителите на Ктесифон няма да могат да си доставят храна. Така ще спечелим доста време. Никакви вести от Прокопий.

Приск:

Една гореща и ветровита сутрин флотата бе запалена. Пламъците бързо минаха от кораб на кораб, докато най-после и мътният Тигър сякаш пламна. Когато слънцето напече, очертанията на предметите се разкривиха от горещия въздух. Като че ли битието изчезваше, точно както предричат стоиците, в един последен, безкраен и очистителен пожар.

Наблюдавах горящите кораби заедно с Анатолий. За първи път в живота си едва не повярвах в Немезис, богинята на възмездието. Този път и войниците също усетиха, че императорът предизвикваше съдбата, хвърляйки ги заедно със себе си в пламтящата бездна на слънцето. Обикновено всяка заповед на Юлиан се изпълняваше незабавно и колкото по-чудновата биваше тя, толкова повече вярваха войниците в неговите способности. Но този ден той бе принуден лично да запали първия кораб. Никой не искаше да извърши това. Страх бе изписан по лицата на войниците, когато Юлиан принесе флотата в жертва на Хелиос.

— Ние не сме военачалници — рече колебливо Анатолий, който знаеше какво мисля. — Императорът е майстор във военното изкуство.

— И все пак може да сбърка. — Никой от нас не можеше да откъсне очи от огъня. Защо се вълнуваме така, когато гори нещо, създадено от човешка ръка? Спомних си Омировата картина на двете реки в подземното царство: едната на сътворението, другата на разрушението, които текат вечно, като ту едната, ту другата надделява. Хората толкова обичат да строят, колкото и да рушат; и това обяснява защо войната е така популярна.

Все още гледахме това горящо море, когато покрай нас премина група офицери на коне. Един от тях, Валентиниан, беше целият почервенял от яд и от жега. „Каква глупост, каква глупост!“ — ръмжеше той. Анатолий и аз се спогледахме тревожно. Дали няма да се разбунтуват офицерите? Нямаше още бунт, въпреки че трибуните бяха недоволни. Между другото никога няма да забравя онзи кратък миг, когато видях Валентиниан с лице, подуто от гняв; от такъв гняв няколко години по-късно той получи удар, както ругаеше едни германски пратеници.

Когато се стъмни, корабите бяха вече изгорели. В далечината се виждаше как персийците се трупаха по стените на Ктесифон да наблюдават тази изключителна гледка. Никога не ще узнаем как са изтълкували това събитие. Сигурно за тях е било съвсем непонятно как един римски император може да изгори собствената си флота. Аз самият едва можех да вярвам на очите си.

Юлиан Август

3 юни

Вдигнахме стана си и сега се движим на югоизток към вътрешността. Страната е богата, има вода в изобилие. Войниците не са така загрижени, както преди. Виждате, че можем да преживеем и без реката.

Юлиан Август

4 юни

Всичко върви добре. Невита: пази се. Виктор. Хр. Скоро? Как? Дните стават по-горещи. Може да започнем да пътуваме нощем.

Приск: Невита още веднъж предупреди Юлиан за християнски заговор. Този път Виктор направо бил замесен. Зная това. Яздех до Юлиан този следобед. Открито разисквахме предупреждението на Невита.

— Ако ме убият, кой ще заеме мястото ми? Не виждам никого освен Салуций, а той едва ли е благосклонен към тях.

— Виктор може да го заеме.

Юлиан се усмихна студено.

— Галите ще го съсекат. — Той се намръщи. — Невита ме предупреждава, че са поставили някого близо до мен да… да свърши делото им. Да не си ти? — Той се обърна към мене. Видях, че въпреки закачливия тон изразът на лицето му бе сериозен. Гледаше ме втренчено със заслепени от слънцето очи. А неговото лице като на всички нас беше загоряло, очите му бяха зачервени от пясъка и слънцето и клепачите му бяха гноясали. Беше отслабнал и ясно се виждаше как се опъват възлестите мускули на ръцете му, както стискаше юздите. Вече не беше младеж; дори не беше млад.

— Не, не съм аз. — Опитах се да измисля някаква шега, но нищо не ми идваше на ума.

— Няма да излезе император от теб — рече той шеговито. Отново стана истинският Юлиан. Продължавахме да яздим. Пред нас и зад нас безкрайна колона се извиваше през блесналата на слънцето равнина, чиито избуяли ниви обещаваха богата жътва.

Салуций, с глава, покрита с кърпа, се доближи до нас.

— Погледни! Ето класическия римски консул — закачи го Юлиан.

Въпреки всичката си интелигентност Салуций нямаше чувство за хумор. Той най-сериозно ни обясни защо не можел да носи шлем на слънцето — от жегата челото му се изприщвало. След това подаде на Юлиан писмо.

— От Константинополския сенат — рече той. — Поздравления за победата ти.