Юлиан

— Твърде рано — въздъхна Юлиан, като му върна писмото. Спомням си как слънцето освети ръката му и русите косми блеснаха на изгорялата кожа. Също така забелязах колко са големи ноктите му (откакто вече не ги гризеше както преди). Странно е с каква яснота си спомням формата на ръката му, зърната за миг преди много години; а съм забравил толкова действително важни неща!

Юлиан Август

5 юни

Полунощ: огън. Окопи.

Приск: Същата нощ персийците запалиха реколтата. Мили наоколо всичко гореше: ниви, лозя, градини, села. Нощта стана светла като ден. Въпреки че Юлиан нареди да се изкопаят защитни ровове около нашия стан, доста палатки и няколко коли изгоряха.

Пожарите продължиха три дни и три нощи. Когато помисля за онези дни в Персия, винаги виждам тези пожари, усещам миризмата на пушек, спомням си страшния пек на блесналото слънце и пламналата околност. За щастие в стана имаше извори и можехме да се снабдяваме с достатъчно вода. Имахме също така храна за около седмица; но след това ни чакаше глад. Докъдето стигаше окото, всичко беше черна пустиня, нищо зелено не беше оцеляло.

Сега живеех в една палатка с Анатолий. Това означаваше, че бях по-близко до Юлиан и военачалниците. Обикновено се държах настрана, защото политиката винаги ме е отегчавала, но сега живо се интересувах от всичко, което ставаше. Всички се интересувахме — касаеше се за живота ни. Очевидно всеки от нас имаше някакъв план как да се спасим освен императора.

Сега войската беше разделена почти наравно на елинисти и християни, на европейци и азиатци, едните готови да следват Юлиан, другите — Виктор. Юлиан, разбира се, беше по-силен просто защото неговите привърженици бяха най-добрите войници. Но с всеки ден, прекаран в тази изгорена пустош, поддръжниците на Виктор ставаха все по-многобройни и настояваха императорът да предприеме нещо. А Юлиан изобщо с нищо не показваше какво възнамерява да прави. Ако не беше този дневник, изобщо нямаше да знаем какво е имал наум.

Юлиан Август

6 юни

Призори персийска конница нападна обоза ни. Няколко персийци бяха убити, ние не дадохме жертви. Сигурно ще последват още такива нападения.

На обед се молих на Хелиос. Принесох в жертва един бял бик. Поличбите бяха неясни. Какво да се прави? На военния съвет следобед остро спречкване с Виктор. В палатката беше нетърпимо задушно. Никой не носеше броня. Военачалниците ми бяха седнали около мен на столчета. При краката ми седеше глухонемият. Той ме наблюдава с внимателния любещ поглед на вярно куче. По израза на очите ми разбира, че съм жаден, и ми донася вода.

Едва поздравих съвета и Виктор започна:

— Августе, трябва да се върнем през Асирия по пътя, по който дойдохме.

Аринтей незабавно се съгласи с него. Останалите чакаха да чуят какво ще кажа аз.

— Тази възможност винаги съществува. Разбира се, съществува такава възможност. — Възприех маниера на Мардоний — вбесяващо разумен, но все пак уклончив. — Но най-напред, комите, може би ще бъде добре да ни обясниш, първо — защо трябва да се връщаме и, второ — защо избираш този път.

Повече от всякога Виктор имаше вид на буен селски хлапак, който се опитва да се овладее пред учителя си.

— Първо, както е известно на императора, скоро ще останем без храна. Съгледвачите ми донасят, че на двадесет мили на юг и на изток има само пепелища. На север е пустинята. Остава ни единствено пътят на запад, откъдето дойдохме.

— Но забравяш ли, че ние самите опожарихме нивите около Ктесифон?

— Да, извършихме тази грешка, но…

Невита издаде заканителен звук като бик, който се готви да налети на врага си. Никой няма право да обвинява императора в грешка. Но аз дадох знак на Невита да мълчи. Опитах се да придам дружелюбна нотка на гласа си.

— Щом веднъж тази „грешка“ е сторена, какъв смисъл има да минем от една опустошена област в друга, също така опустошена област?

— Защото, августе, още има някои места, които не сме опустошили. Ще можем да се продоволствуваме по пътя. Може също да използуваме онези крепости, които завладяхме…

— И които изгорихме. Не, комите, тези крепости не могат да ни послужат и ти добре го знаеш. Затова пак ще попитам: защо препоръчваш да се върнем по пътя, по който дойдохме?

— Защото познаваме дози край. Все някак ще преживеем. Войниците ще бъдат по-уверени в себе си.

— Мога ли да кажа мнението си? — Ормизда беше престанал да се държи като велик цар и пак беше станал гръцки царедворец, а това беше лош знак. Войската не може да се върне нагоре по Ефрат, тъй като вече нямаме кораби и не можем да построим мостове.

— Може да използуваме корабите, които запазихме — рече Виктор. Този път му отговори Салуций:

— Дванадесет кораба не стигат, за да преминем река като Тигър. Щем не щем, принудени сме да останем на този бряг на реката. Ако си тръгнем обратно, трябва да следваме пътя през Кордуене.

— Не можем ли да се сдобием с кораби от персийците? — внезапно попита Дагалайф. — По речните пристанища трябва да има стотици кораби.

— Персийците ще ги изгорят, преди ние да турим ръка на тях — рече Ормизда.