Юлиан

— Проучих въпроса — започна Салуций с тон, сякаш се намира в Константинопол, седнал удобно на преторианското си кресло и заобиколен от писари, а не се поти от жега в задушната палатка с глава, увита в кърпа. — Изглежда, че корабите на персийците, доколкото ги имат, са твърде далеч. Ако имахме материал, бихме могли да построим нови.

Ормизда приключи въпроса:

— Дори да преминем Тигър, ще се натъкнем на същите трудности, които срещаме тук. Сапор е решил да ни изгони от страната си с глад, та ако ще и цяла Персия да опожари. Освен това в Месопотамия сега започва дъждовният сезон. Снеговете се топят в планината. Пътят, по който дойдохме от Ктесифон, сега е блато. Там гъмжи от насекоми, които причиняват треска. Но естествено ние ще минем, откъдето заповяда императорът.

— Всички ние ще изпълним заповедта му — рече Виктор, — но какъв е неговият план?

Погледнах ясните очи на моя враг и разбрах, че възнамерява да ме убие. Още от самото начало знаех това.

— Императорът възнамерява да обсъди всички възможности — отговорих спокойно аз, — преди да вземе решение. Той също така напомня на съвета, че нямаме известия от Прокопий. Освен това има слухове, че той е на път за тук. Ако пристигне, ще обсадим Ктесифон.

— А отде ще вземем храна? — обади се предизвикателно Виктор.

— Прокопий ще докара припаси. Освен това, движейки се насам, той ще отвори съобщителна линия в нашата провинция Кордуене. Тя е само на триста мили оттук. Ако дойде Прокопий, няма защо да се тревожим за продоволствие.

— А ако не дойде? — Виктор се наведе напред, подобно на куче, което е подушило дирята на плячката си.

— Тогава ще бъдем в същото положение, в което сме сега. Изглежда, всички сме съгласни, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Защото корабите са изгорени.

Това беше прекалено. Обърнах се към Виктор:

— Комите, няма да се обаждаш вече, докато не ти разреша. — Виктор премига, сякаш нещо го бе ударило по главата, и се дръпна назад.

— Винаги може да се опитаме да тръгнем на север през пустинята — продължих аз, — но преходът ни до Кордуене няма да бъде лек. — Видях, че Ормизда иска да вземе думата и му кимнах.

— Августът трябва да знае, че няма карти на тези области. Ще трябва да вземем водачи. А на тях не може винаги да се разчита.

— Не може ли да следваме течението на Тигър? — каза Дагалайф, като си вееше с едно палмово листо.

— Няма да е лесно — рече Ормизда. — Има много силни крепости по реката…

— При това ние тогава ще бъдем отстъпваща войска, а не завоеватели. Няма да можем да обсаждаме градовете. — Замълчах за момент, за да се запечата това в съзнанието им. Досега никой не бе споменавал, че е възможно да бъдем победени. Та ние разбихме войската на великия цар. Половина Персия е в наши ръце. И въпреки това трябва да говорим за отстъпление, защото няколко фанатични персийци изгориха нивите и ни оставиха без храна. Това е истинска трагедия. Трябваше да предвидя тази възможност. Вината е моя. Трудно е да се повярва, че без да изгубя нито една битка, мога толкова бързо да престана да бъда завоевател и да се превърна в главатар на изплашена тълпа хора, които единствено искат да се приберат у дома колкото се може по-скоро. Дали това не е възмездие за гневните думи, които казах на Арес по време на жертвоприношението пред Ктесифон?

Аринтей се залови за думите ми:

— Та ние не отстъпваме, августе. Как може да се каже, че отстъпваме! Старият Сапор е готов още утре да сключи мир, като ти даде всичко, което поискаш, стига само да се върнем назад.

От една седмица из целия стан се говори за персийските пратеници. Нищо не остава тайна за дълго във войската. Подозирам, че самите персийци разпространяват слуха, за да предизвикат разногласия сред нас: „Защо вашият император ви мъчи толкова, когато ние сме готови да ви дадем злато и територии и да ви оставим мирно да се завърнете у дома си?“ Персийците са майстори в тази тактика.

— Виктор, изглежда, смята, че сме победени — казах аз. — Аз не споделям това мнение. Струва ми се, че трябва да изчакаме още няколко дни да дойде Прокопий. Ако той не дойде, ще помислим дали да се отправим на север, към Кордуене, или на юг, към Персийския залив. — Казах това с безразличен тон. За пръв път споменавах подобно нещо пред съвета. Всички останаха слисани.

— Персийския залив? — Виктор за миг забрави, че му бях забранил да говори. Той веднага измърмори някакво извинение.

Салуций взе думата. Страхувам се, че той изрази мнението на мнозинството.

— Прекалено е далече, августе. Ние сме едва на триста мили от римска земя, а ни се струва, че сме на три хиляди. Ако навлезем още по-навътре в Персия, ще затънем напълно.

— Войниците ще откажат да тръгнат — каза Невита рязко. — Те са изплашени. Ако им заповядаш да се отправят на юг, ще предизвикаш бунт.

— Но градовете на юг са богати и незащитени…

— Просто няма да тръгнат. Особено в този момент. Но дори да тръгнеха, как ще попречиш на персийците да опожарят всичко по пътя ни? Те са достатъчно луди, за да го сторят. Ще умрем от глад, преди да стигнем залива.