Изгубена завинаги

ма дъх. Не знам къде съм. Връщам се назад в спомените си.

аз огледах стаята, - усетих, че пулсът ми се успокоява, а па­

Кое е последното, което помня? Напъхвам пистолета под

никата изчезва. Есперанца седеше на стола, съсредоточена в

брадичката на копелето и дърпам спусъка.

телефона си. Пръстите й танцуваха по клавишите - без съм­

нение работеше за някой клиент. Аз си харесвам работата,

Има още нещо, заседнало е в ъглите на мозъка ми и не

ала тя бе влюбена в нея.

мога да го достигна. Може би някакъв сън? Познавате това

чувство - събуждате се, а кошмарът е все още жив, но щом

Наблюдавах я известно време и се наслаждавах на спо­

се помъчите да си го спомните, споменът ви се разсейва и се

койствието, излъчващо се от кроткото обкръжение. Под

стопява във въздуха като дим. Същото се случва с мен сега.

сивия си работен костюм Есперанца бе облякла бяла блуза,

Опитвам се да задържа образите в главата си, ала те изчезват.

бе сложила обици във вид на халки, а синкавочерната й

180

181

коса бе прихваната зад ушите. Щорите на прозореца зад

- Добре. Чуй ме сега. Ако вратата се отвори, ако влезе

нея бяха отворени. Видях, че е нощ.

някоя сестра, не казвай нищо пред нея. Разбра ли?

- С кой клиент се занимаваш? - попитах.

-Не.

Като чу гласа ми, тя се ококори. Пусна мобилния теле­

- Заповед на Уин. Просто се подчини, ясно?

фон върху масата и се втурна към мен.

- Ясно - отвърнах и додадох: - Пристигнала си в Лон­

- Боже мой, Майрън! Боже мой...

дон, за да си с мен?

- Какво има? Да не би да умирам?

-Не.

- Не, защо?

- Какво искаш да кажеш?

- Така се втурна към мен, че... Обикновено се движиш

- Довери ми се, става ли? Не бързай. Какво друго си

много по-бавно.

спомняш?

Тя заплака и ме целуна по бузата. Есперанца никога не

- Нищо.

плачеше.

- Нищо в отрязъка от време между раняването ти и сега?

- О, сигурно умирам.

- Къде е Териса?

- Не бъди такъв инат - каза тя, докато бършеше сълзите

- Вече ти казах. Не знам.

от очите си. Прегърна ме. - Чакай, чакай! По-добре е да си

- Няма логика. Как така не знаеш?

онзи твърдоглавец, когото познавам. Бъди себе си.

- Дълга история.

Хвърлих поглед през рамото й. Намирах се в най-обик­

- Защо не я споделиш с мен?

Есперанца вторачи зелените си очи в мен. Онова, което

новена болнична стая.

прочетох в тях, никак не ми хареса.

- От колко време висиш тук? - попитах.

Опитах се да седна в леглото.

- От скоро - отвърна Есперанца, без да се отделя от мен. -

- От колко време съм в безсъзнание?

Какво си спомняш?

- И това не знам.

Замислих се. Стреляха в Карън и Териса. Мъжът, който

- Пак повтарям: как така не знаеш?

ги уби... Аз убих него. Преглътнах и се стегнах.

- Първо, ти не си в Лондон.

- Как е Териса?

Думите й ме накараха да се замисля. Огледах болнична­

Есперанца изправи гръб и ме пусна.

та стая, сякаш търсех отговор на въпросите си. И намерих.

-Не знам.

Върху одеялото ми бе изписано логото на болницата: „НЮ

Не бе отговорът, който очаквах.

ЙОРК - ПРЕЗВИТЕРИАНСКИ МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР."

- Как така не знаеш?

Не може да бъде.

- Трудно е за обяснение. Кое е последното, което пом­

- В Ню Йорк ли се намирам?

ниш?

-Да.

Съсредоточих се.

- Върнали са ме със самолет?

- Последният ми ясен спомен - отвърнах - е как убих

Тя замълча.

копелето, застреляло Карън и Териса. После някакви типо­

- Есперанца?

ве се нахвърлиха върху мен.

- Не знам.

Тя кимна с глава.

- Добре де, от колко време съм в тази болница?

- И мен ме простреляха, нали?

- Може би от няколко часа, но не съм сигурна.

-Да.

- И този твой отговор не звучи логично.

Това обясняваше болницата.

- Аз също не разбирам, ясно? Преди два часа ми се оба­

Есперанца отново се наведе и прошепна в ухото ми:

диха и ми казаха, че си тук.

182

183

Мозъкът ми се размъти, а нейните обяснения изобщо не

зад него. Майка ми имаше навика да се втурва към мен,

ми помагаха.

дори при най-обикновено посещение, сякаш не ме е вижда­

- Преди два часа?

ла от години. Направи го и този път, като изблъска сестрата

-Да.

от пътя си. Когато я виждах да го прави, аз обелвах очи,

- А преди това?

макар тайно в себе си да изпитвах удоволствие. Този път

- Преди обаждането - отвърна Есперанца - ние нямахме

не обелих очи.

представа къде си.

- Добре съм, мамо. Не те лъжа.

- Като казваш „ние"...

Отначало баща ми се дръпна назад, както обикновено.

- Аз, Уин, родителите ти...

Очите му бяха зачервени и влажни. Погледнах лицето му.

- Родителите ми ли?

Той знаеше. Не бе повярвал на историята за Африка, къде­

- Спокойно. Излъгахме ги. Казахме им, че си някъде в

то няма телефонни услуги. Вероятно бе помогнал да убедят

Африка, където мобилният ти телефон няма покритие.

мама. Но той бе наясно с нещата.

- И никой от вас не знаеше къде се намирам?

- Много си отслабнал - каза мама. - Не те ли хранят

- Точно така.

добре?

- Колко време? - попитах аз.

- Остави го - намеси се татко. - Добре изглежда.

Тя само ме погледна.

- Не изглежда добре. Кожа и кости е. Лицето му е бледо.

- Колко, Есперанца?

Защо си в болница?

- Шестнайсет дни.

- Казах ти - рече татко. - Не ме ли чу, Елен? Хранител­

Лежах, без да помръдна. Шестнайсет дни. Изчезнал бях

но отравяне. Вече е добре, имаше нещо като дизентерия.

за цели шестнайсет дни. Когато се помъчих да си спомня,