Капан за мишки

— … Виждаш ли какви хубавици бачкат в нашите фабрики — каза Забелин — Мястото й е в „Интурист“, а тя кисне на конвейера.

— Ти да не би да я познаваш? — запали се Слава, който не остана равнодушен към красотата на момичето.

— Малко. Запознахме се тия дни, когато обикалях жилищата.

— Тя някъде наблизо ли живее?

— Не, в общежитие. Тогава беше на гости у една приятелка.

Ситников не откъсваше очи от стройната фигурка, която бе застанала на автобусната спирка.

— Слушай, запознай ме, а?

— Я стига… За какво ти е притрябвала?

— Хайде де, Юра, хайде, докато не е заминала с автобуса!

Забелин хвърли в кошчето недопушената цигара и се завтече към спирката. След пет минути той вече се връщаше към зданието на Районния комитет, а до него вървеше тя, Лена Шляхтина…

— Забелин ли ви запозна?

Ситников трепва и за миг затваря очи. Този милиционер знае. Той знае всичко. Или не е милиционер?

— Не си спомням как се казваше. Спомням си, че беше член на бюрото на Районния комитет, но съм забравил как се казваше.

— Колко близки станахте с Елена?

— Много… много близки…

Защо да държи това в тайна? Да, по онова време той вече бе женен и дори се беше родил Гришка, но нали Олга, жена му, вече я няма, а на сина му е безразлично дали баща му е изневерявал на майка му преди трийсет години, или й е бил верен.

— Знаехте ли, че тя има брат?

— Да.

— Знаехте ли също, че е психично болен?

— Да, Лена ми каза. Тя много се измъчваше от това.

— А с какво се занимаваше брат й? Къде живееше?

— Живееше в Москва. Работеше като водопроводчик или пък огняр… с една дума, някаква черна работа в областта на жилищното обслужване. Или портиер… Не си спомням точно. Имаше служебно жилище, стаичка в сутерена на сградата, която обслужваше.

— Вие знаехте ли, че той е насилвал и убивал деца?

Ето на, и до това се стигна. Толкова години минаха… Как са научили? Как са се докопали? Впрочем има ли значение? Сега вече е все едно.

— Да, Лена ми каза. Тя знаеше отдавна, почти от самото начало.

— А че вместо брат си, е наклеветила пред милицията Олег Личко — и това ли знаехте?

— За да спаси Миша… Вие трябва да разберете. Та това е брат, роден брат. Направи това, за да го спаси.

— Разбирам — тихо отговаря посетителят и Ситников внезапно се сеща, че не знае как се казва той. Не знае и се учудва на собственото си безразличие. Е, какво като не знае. Има ли значение? И бездруго още няколко дни — и край с него. — А после вече вие сте направили всичко, за да спасите първо нея, а след това и себе си, нали така? — продължава посетителят.

— Не разбирам…

— Когато Личко е бил признат за виновен, Лена отначало се е зарадвала, че брат й е останал встрани, а после се е уплашила, че той отново ще започне да убива и тогава всички ще разберат, че е бил осъден невинен човек, че истинският убиец е още на свобода, и пак ще започнат да го търсят. Нали? А когато в края на краищата го намерят и всичко се изясни, ще привлекат нея под отговорност за клевета и лъжливи показания. И тя е трябвало да реши някак този проблем. Вие ли й помагахте?

— За какво?

— Да реши проблема.

— Не разбирам…

— Лена сама ли блъсна брат си от покрива? Или заедно с вас?

— Сама…

Бяха заедно. Но защо беше нужно да говори за това сега?

— Едва ли — замислено проговаря гостенинът. — Едва ли. Най-вероятно вие сте били с нея. Инак за какво ви е било после да я убивате? Вие сте били съучастник в убийството на Михаил Шляхтин. Лена е подмамила брат си под някакъв претекст на стълбищната площадка на най-горния етаж на многоетажния блок, а там вече сте чакали вие. Много сте обичали Лена и сте й помогнали, но след известно време сте се разтревожили. Лена е била сложно същество, потайно, никога не знаеш какво всъщност мисли, искала е да се уреди в този живот максимално комфортно и да вземе всичко, каквото може, така че е била готова на какво ли не за това. Ами ако й хрумне да ви шантажира? А вие е трябвало да градите кариерата си. Не сте можели да я оставите жива, нали, Вячеслав Антонович?

От къде той знае всичко това? Как се е разкрило? Впрочем сега няма значение, защото скоро, вече съвсем скоро…

— Имате ли огледало? — пита Ситников.

— Не. Трябва ли ви?

— Донесете ми. Там, в коридора, седи снаха ми, поискайте от нея.

Посетителят излиза и след известно време се връща и подава на Ситников овално огледалце със сребърна рамка и гравирана дръжка. Негов подарък за Олеся. Вячеслав Антонович гледа отражението си. Черни кръгове под очите, заострен нос, пепеляво лице, на което отвратително стърчи наболата брада. Освен отражението, той вижда и ръката си, хванала огледалото. Китката е изтъняла, костите изпъкват. Точно така изглеждаше Олга, жена му, два дни преди смъртта си. Значи лекарите не са сбъркали и не са настъпили никакви подобрения на състоянието му. Това е краят.